Вечерята приключи, а Памархон знаеше, че няма да успее да заспи. Разговорът беше объркал духа му. Беше страхливец; още в мига, в който това момче Ганимед седна срещу него, той знаеше кой е всъщност. Разбираемо беше, че Антрос не се беше досетил; той никога не я беше срещал, а и тя беше добре дегизирана. Но още в мига, в който я зърна, той почувства познатия трепет в сърцето си.
Беше запазил самообладание, тъй като се съмняваше, че ще може да говори пред нея така открито и свободно, ако тя беше признала директно коя е всъщност. Ето защо той беше излял сърцето си и беше попитал дали има някакъв шанс да прояви благосклонност към него.
Тя беше отговорила, че има. Беше казала, че би могла да го заобича. За миг Памархон си позволи да се надява и си представи себе си с нея, застанал на носа на огромен кораб, плаващ по морета…
После се върна на земята. Той беше, както тя каза, човек извън закона, който се спотайва в периферията на обществото. Тя беше права; това беше продължило твърде дълго. Настъпило бе време за действия.
Той тихо приближи до колибата на Антрос и надникна вътре.
— Антрос, приятелю — заяви. — Взех решение. Започваме утре. Предупреди мъжете, които ще са ни нужни и ги подготви да получат инструкции сутринта. Джон ще е водачът; ще избере още трима. Те трябва да отидат в Осенфуд и да се скрият там. Ако дотогава не сме готови тук, след пет дни те ще изпълнят плана ни за Залата на историята.
46.
Обясненията на Анджела по време на обяда разстроиха Роузи. Да изключи Антеруолд? Каза го така, сякаш не беше нещо повече от това да изключи телевизор, само че хората в телевизора не бяха живи и дишащи. Какво щеше да се случи с тях? За пръв път започна да се чувства затънала в невероятната сложност на своята ситуация. Каква щеше да бъде нейната отговорност, ако просто стоеше настрани и допуснеше това да се случи? Съучастничество в убийство в огромен мащаб?
Защо не можеше Антеруолд да бъде оставен на мира? Не причиняваше нищо лошо на никого. Дали наистина беше разумно да вярва дотолкова на тази жена? Тя предполагаше, че Анджела казва истината и действително идва от бъдещето, тъй като това даваше възможно най-доброто обяснение за всички принадлежности в мазето на професор Литън. Но историята, че се наложило да избяга от някакви лоши хора… тя не звучеше толкова правдоподобно. Ами ако Анджела беше лошата, а онези хора, които я преследват — добрите? Ами ако се доверяваше на опасен престъпник? Или дори на пълна лунатичка? Как можеше да направи разлика? Що за човек би могъл така спокойно да говори за унищожаване на цяла вселена?
Какво искаше Роузи Уилсън? Интересно. Докато беше в Антеруолд, всичко ѝ се струваше напълно естествено, а животът ѝ тук у дома беше само като неясен сън. Сега, след като се беше върнала, тук ѝ изглеждаше по-истинско. Антеруолд беше избледнял като спомен от лятна ваканция. Лежеше в безформеното си легло у дома и не можеше да си представи да остане там до края на живота си, повече, отколкото на плажа в Девън. Памархон беше като… какво? — ваканционен романс, изживян с пълното съзнание, че ще продължи само седмица. Разменяте си адреси, обещавате да си пишете, но така и не го правите.
* * *
Връщането от ваканция може да причини известен шок и Роузи си даваше сметка, че ще ѝ се наложи да плати висока цена за удоволствията си. Щеше да получи наказание в училище и щеше да е истинска късметлийка, ако не я изключеха, задето беше излъгала, че е на допълнителна репетиция на хора, а всъщност се беше шляла с момче. Не го беше направила наистина, но това беше най-логичното обяснение за краткото ѝ изчезване. А и родителите ѝ; не беше нужно да отгатва тяхната реакция. В мига, в който беше влязла през вратата — издокарана, с маникюр и прическа, — те бяха подскочили до тавана. Майка ѝ крещя, баща ѝ заплашваше с колана си. Дори брат ѝ, който не се славеше с особена лоялност, се беше застъпил за нея, никога преди не беше правил нещо подобно.
Също за пръв път Роузи отстояваше позицията си. Категорично отказа да каже къде е била. Заплаши със сериозни последствия, ако някой посмее да я пипне дори с пръст. Смъмри ги за липсата на доверие и за склонността им да мислят най-лошото. Те ѝ крещяха, а тя им отвръщаше с викове. Те взеха да я заплашват, а тя им размаха пръст и хвърли една чиния. Бяха изумени от начина, по който им се опълчи и историята приключи с мрачните предсказания на родителите ѝ за вероятния развой на живота ѝ. Роузи отвърна, че както и да се развие животът ѝ, няма да е толкова отегчителен като техния и този неин коментар даде ново начало на спора им.