* * *
Анджела отвори входната врата на къщата на Литън, влезе в антрето и спря да се ослуша за знак, че той е там.
— Добре — каза тихо тя, щом се успокои, че са сами и пое тихо по старото стълбище към мазето. — Хайде, тогава — каза тя и свали палтото си. — Ако имаме късмет, всичко ще стане лесно. Сега, ако ме извиниш, ще настроя машината.
Беше ужасно странно, помисли си Роузи. Тя си беше представяла, че се завъртат ръчки, натискат се бутони и копчета. В пълна противоположност с това Анджела затвори очи, затананика и се завъртя наоколо няколко пъти, а после размаха ръце в странен екстравагантен ритъм. После престана и се втренчи в перголата.
— Проклятие — процеди тя, прехапа устна и се замисли за момент. — Колко съм глупава.
Тя наклони глава на една страна и бързо примигна четири пъти. В другия край на стаята бавно се появи слаба светлина, лъчите се процеждаха покрай краищата на завесата.
— Ха! — възкликна триумфално, после пристъпи напред и отметна завесата. — Адска прокоба — добави щом помръдна ръце и видя как светлината избледнява.
— Какво има?
— Той не беше там. Нещо трябва да му се е случило.
— На кого?
— Дълга история — тя си пое дълбоко дъх. — Защо напоследък всичко е толкова трудно?
— А какъв беше този сложен ритуал?
— Движенията настройват определени мисловни модели, които машината възприема като инструкции.
— Умно.
— Напълно рутинно. Сега ще включа и теб и искам следващия път да го направиш ти, да видим дали ще реагира правилно и на твоя мозък. Чайникът настройва годината и месеца, тиганите задават деня и часа, а двете чаши за чай местоположението. Точността не е до минути. Ето — тя подаде на Роузи лист хартия.
— „Коленичи на пода…“
— Трябва да го направиш, не да го прочетеш. Двете дейности използват различни части на мозъка.
Роузи я погледна колебливо, после се съсредоточи, отпусна се на колене на пода и преброи до шест. След това се приближи до прозореца и затананика със затворена уста. Завъртя се три пъти, вдигнала лявата ръка пред гърдите си, завъртя чайника шест пъти и накрая одраска дясното си коляно.
Светлината веднага се появи и отново избледня.
— Грешно ли го направих?
— О, не. Идеално беше. Това е само тест. Наистина е добре. Имаш вродена дарба. Трябва да е, защото си толкова млада. Съзнанието ти не е задръстено.
— Благодаря — отговори Роузи, доволна от комплимента.
— Нека тогава си върнем господин Чън.
— Какво?
— Убедих един човек да иде и да проучи мястото. Трябваше да остане там шест дни и е време да го доведем обратно.
Тя се зае с работата, направи още някои настройки, светлината се върна и този път се задържа. Гледката от другата страна беше сива и изглеждаше студена.
— Вали — каза Роузи.
И двете се взираха напрегнато, за да доловят някоя следа, но успяха да установят единствено, че е средата на деня. Най-после Анджела измърмори сърдито:
— Изглежда ще трябва да ида все пак. За беда Чън не е тук. Надявам се да не е срещнал трудности. По-добре да прибегна към резервния план.
Тя подхвана отново странния ритуал, а гледката се размаза и после отново се оформи. Беше странно за гледане. Сцената изникна от нищото; първоначално имаше само сива светлина, а после малко по малко се оформиха силуети, очертанията се засилиха и цветовете се промениха. Известно време картината беше мътна и размазана, но накрая започнаха да се различават трева, дървета и небе.
— О, вижте — ахна Роузи. — Това е Олтарът на Изгнаника. Виждате ли? Там, в далечината. Онзи камък.
— Познато ли ти е?
— Близо е до мястото, където пристигнах.
— Отлично. Точно това целях; ставам все по-добра. Значи сме наясно с мястото. Ами времето? Това е проблемът. Идеята е да е пет дни след твоето пристигане там. О, боже!
И двете едновременно зърнаха движение отляво. Първо един силует, все още не напълно оформен, а после и още. Машината започна да изчиства образа, очертанията станаха по-ясни, придобиха цвят и материя и изведнъж Роузи нададе радостен вик.