— Вижте! Това е Хенари. Сещате се, ученият.
Анджела го огледа внимателно.
— Изглежда като самия Хенри. Този дърт егоист.
— И Джей и… о, вижте! Ето го Памархон и…
— Махни се от тук. Бързо. Мърдай!
Анджела изведнъж излезе от образа на дама с чайник и грубо избута Роузи встрани. Беше силно разтревожена и имаше причина за това.
Там, в средата на картината, се виждаше самата лейди Розалинд.
— Стой настрана. Тя не знае, че съществуваш и ако разбере, изчисленията ми ще се разстроят.
В този момент двете чуха някой да вика от антрето горе.
— Анджела, ти ли си долу?
Анджела извъртя очи.
— О, не сега, Хенри, моля те — измърмори тя. — За бога! Защо не мога да остана на спокойствие? Какво прави той тук?
— Все пак къщата е негова.
— Анджела, би ли се качила горе, моля?
— Ще трябва да се отървем от него. Хайде.
Тя изключи перголата, пусна Роузи да мине и се качи по паянтовите стълби след нея.
47.
Доста след зазоряване на следващата сутрин прислужницата Кейт тръгна през гората към потока, за да отмие съня от очите си. Беше попитала къде да отиде и се беше постарала да се разбере, че намеренията ѝ са напълно невинни; не искаше да получи стрела в гърба заради недоразумение. Седна на един речен камък, започна да мие почернелите си мръсни стъпала и гледаше как пръстта се отлепва в ледената вода и отплава по течението, потапяше ръцете си сред вълничките.
— Добро утро — каза някой зад нея.
Беше Памархон; беше се промъкнал така тихо, че не го беше чула, докато не заговори.
— Ясно е, че живееш в къща — подхвърли той. — Бях шумен като търчащо прасе.
— Е, тогава бих искала да те видя тих някой ден.
— Може и да ме видиш. Не е кой знае какво умение, но се гордея, че го владея.
Той седна недалеч от нея.
— Боя се, че не ти благодарих за службата снощи. Беше грубо от моя страна. Е — благодаря ти, Кейт.
Кейт се намръщи учудено.
— Няма защо — отвърна тя. — Правя каквото ми е наредено. Какво друго бих могла да сторя?
Той се засмя весело.
— Можеше да кажеш не. Тук нямаме прислуга. Признавам, че пропуснах да ти кажа.
— В такъв случай тази вечер отново ме помоли и категорично ще ти откажа, щом желаеш.
— Не бих го направил. По-скоро бих искал да те поканя да бъдеш мой гост. След няколко дни е празникът на рода ми.
— Празнуваш го? След това, което си извършил?
— И какво е то, моля?
— Знаеш не по-зле от мен. Чувала съм историите.
— Знам какво се говори, че съм направил. Живея само заради надеждата един ден да бъда признат за добър и честен син на баща си, какъвто сам знам, че съм. Ето защо празнувам. Имам право на това, макар семейството ми да е показало единствено жестокост към мен. Ще има празненство в чест на това, което те трябва да бъдат, и си поканена като мой гост. Ще дойдеш ли?
— Редно е семейните празници да се празнуват в семейния дом. В Уилдън.
— Точно така — съгласи се той. — Така и възнамерявам.
Тя го погледна безизразно.
— Може би трябва да уведомя лейди Катрин за това?
— Как?
— Мога просто да изчезна в гората. Бих могла да го сторя, ако не се боях, че ще се изгубя.
— Би загинала. Лагерът е строго охраняван и никой не влиза или излиза, без да бъде забелязан. Дори да успееш да се промъкнеш край някой заспал пазач — и това се случва, — би имала твърде малък шанс в гората. Опасна е за хора, които не я познават.
— Добри причини — отбеляза Кейт.
— Освен това — продължи той, — твоят господар даде дума, че няма да се опитвате да бягате в замяна на това, че няма да бъдете държани като пленници. Защо иначе мислиш, че се разхождаш така свободно. Той не ти ли каза?
— Не — процеди през зъби тя. — Не ми каза.
— Е, направи го. Думата му е по-обвързваща от всяко въже или пазач. Затова, прислужнице Кейт, забрави намусеното изражение и мислите за дома засега. Прекрасна сутрин е. Недей да я разваляш с мрачни погледи и тъмни мисли.
* * *
Розалинд беше събудена от звук, както и от липсата на звук. Джей беше приятен другар, но хъркаше ужасяващо. Само защото беше много изморена успя да заспи, но когато силното грухтене, насечено от свирукане, утихна, тя се разбуди. Както и от слънчевата светлина, нахлуваща през тънкото платнище, шума от миене на тенджери и тигани, пеенето и разговорите на висок глас. Птиците вдигаха голяма врява. Всичко това накрая я принуди да се обърне и да отвори очи.
Не; не продължаваше да сънува. Изръмжа и отново се извъртя. До нея нямаше никого, а на мястото на Джей имаше глинен съд, очевидно предназначен за нея. Докосна го; беше топъл и тя бавно се надигна. Листа. Във вряла вода. Чай! Помисли си тя. Не отново. Мента. Отвратително. Би предпочела чаша горещ шоколад „Кедбъри“34. С лъжичка захар и много мляко. С хрупкави оризови бисквитки, седнала на масата в кухнята, с майка си наблизо, брат ѝ закъсняващ за работа, а баща ѝ — скрит зад брой на „Дейли експрес“, с риза и тиранти, от който се носи мирис на брилянтин.