Тя се запрепъва през гората, тъй като не искаше да допусне някой да види сълзите ѝ, беше достатъчно разумна, че да се отдалечи достатъчно, преди да се срине край ствола на едно дърво и да излее очите си с разтърсено от хлипането тяло.
Ами сега? В съзнанието ѝ се появяваше някой — за предпочитане Памархон, — за да я попита какъв е проблемът. Съчувствие, разбиране. Така се случваше във всички книги, които беше чела. Спря да подсмърча и се огледа наоколо. Нямаше никого. Ако наистина основата беше историята на професор Литън, искаше ѝ се да се върне и да поработи още по сцените с влюбването.
Можеше да седи тук и да се самосъжалява, а кората на дървото да се впива в гърба ѝ; или да стане, да избърше очите си и да направи нещо. Розалинд се загледа в бръмбар, който се мъчеше да завлече някъде едно клонче. Какъв беше смисълът? Но той не се отказваше, стараеше се с всички сили и тя се почувства засрамена. Бръмбарът нямаше кой знае колко мозък в главата си, но знаеше какво иска.
Тя се изправи, изтупа праха от себе си и пое устремено към лагера.
* * *
Памархон беше потънал в задълбочен разговор с приятеля си Антрос, когато гостът му от предната вечер влезе. Той се усмихна, щом го зърна.
— Имаш ли нещо против да изчакаш… момче? Изобщо няма да се забавим.
— Имам против да изчакам. Всъщност, няма да го правя. Имам да ти казвам нещо и то не може да чака. Моля те, помоли своя приятел да си върви.
Двамата мъже вдигнаха погледи, изумени.
— Сега?
Памархон отвори уста да заговори, но после размисли.
— Антрос, вероятно можем да продължим по-късно.
Щом младият лейтенант си тръгна, Памархон погледна размъкнатия, немит, но целеустремен младеж пред себе си.
— Получи каквото искаше. Моля, кажи как спа? Надявам се да си сънувал хубави неща и…
— О, я спри с тези глупости. Спах чудесно. Дали сънищата ми са били хубави или не, не мога да кажа. Тук съм да поговорим за тази, която наричаш лейди Розалинд. Снощи истината ли каза, или беше просто поредното безумие в цялата ваша многословност?
— Безумие? Многословност?
— Обичаш ли я?
— Като живота си. Нямам и капка съмнение. Никога не съм обичал нищо и никого…
— Достатъчно. Радвам се да го чуя. Имам предложение.
— И то е?
— Може да бъде твоя.
Памархон се ококори.
— Най-сетне остана без думи. Радвам се. Под твоя имам предвид да се ожениш за нея. Да я обичаш и почиташ в болест и здраве, в богатство и бедност, до края на дните ви. Да я боготвориш с тялото си, ако разбираш какво имам предвид. Проявяваш ли интерес?
— Аз… разбира се. Това надхвърля мечтите ми…
— Зарежи мечтите. Ще я обичаш ли и почиташ, ще ѝ бъдеш ли верен и така нататък? Без съмнения и колебания или отстъпление. Без забежки, когато не си пред погледа ѝ. Без да се заседаваш в кръчмата и да се прибираш пиян и сърдит.
— Всъщност нямам представа за какво говориш, но ще я направя най-щастливата жена на света.
— Дори да се окаже, че тя няма и пукната пара?
— Особено тогава. В такъв случай ще се отнася и за двама ни.
— Добър отговор.
Тя се усмихна, в началото колебливо, а после по-широко.
— Да знаеш, че бях наясно коя си — призна той.
— И аз така си помислих.
После той падна на колене и хвана ръката ѝ в своите.
— О, това е много мило — каза Розалинд, — но моля те, изправи се. Отново ще започна да се изчервявам.
Той се подчини и в първия момент и двамата се оглеждаха нервно, докато Розалинд не си спомни защо е дошла.
— Това ще трябва да почака — каза тя с подновена целенасоченост. — Моля те, повикай Джей и неговата прислужница. Искам свидетели.
— За какво?
— Направи каквото ти казах. О, извикай и онзи приятел, Антрос. И той може да чуе. Колкото повече, толкова по-весело. Може ли парченце хляб? Умирам от глад.
* * *
След около половин час пред колибата на Памархон четирима души седяха на земята, а един стоеше прав пред тях. Седналите бяха напрегнати, а правият като че ли размишляваше дали не е прибързал.
— Добре — обърна се Розалинд към останалите. — Ето какъв е проблемът. Памархон иска да се ожени за мен. Струва ми се добра идея предвид факта, че съм заклещена тук, а не искам цял живот да се спотайвам из горите. Аз няма да се омъжа за убиец, а той не може да се ожени нормално, докато е обвинен в убийство. Изглежда, че или той, или Катрин от Уилдън са убили Теналд. Всеки вярва във вината на другия. Правилно ли обобщих ситуацията?