Джак кимна.
— Изписан на ръка, виждаш ли? Не мога да си представя защо някой би направил подобно нещо. Трябва да е отнело години.
— Можеш ли да го дешифрираш?
— Аз не. Трябва ти строго специализиран математик за тази работа.
Той излезе от стаята и Джак забеляза, че движенията му са малко по-енергични.
— Осмисли деня му — каза с усмивка Емили. — Опитва се да се впише, но безкрайно обича да се занимава с тестовите си епруветки.
Тя го отведе отзад, където той въздъхна одобрително.
— Покварен, а?
— Боя се, че да — отвърна той. — Опитвам се да прекарвам колкото мога повече време навън и затова ме смятат за странен.
— Тогава нека походим, докато чакаме.
Разходиха се из терен, засаден със зеленчуци с предпазно покритие заради сланата. Отстъплението се помещаваше в група разнебитени сгради, но все пак далеч по-привлекателни от тази, в която живееше Емили. По свой собствен начин — с растенията навсякъде наоколо, напуканите стари прозорци, отворени за проветрение, и ронещите се камъни, събрани и поставени по определен начин, за да оформят стените — беше странно успокоително.
— Е, с какво се занимаваш? — попита той. — Стоиш в Отстъплението, четеш стари книги, чакаш да ти се размине. Ти си в първо ниво. Всичко най-добро на този свят е било на твое разположение.
— Не ме устройваше. Не го исках. Исках нещо, което не можех да имам въпреки всичките привилегии.
— Какво беше то?
— Свободата да не правя нищо, ако пожелая. Да казвам каквото пожелая без последствия. Да мисля, както ми е приятно. След като майка ми вероятно прилича на мен в много отношения, не знам как е оцеляла, без да полудее.
— Възможно е да е станало точно така. Но какъв е смисълът от свободата? Мислиш ли, че можеш да промениш нещо?
— Разбира се, че не. Ние чакаме.
— Какво?
— Светът да се промени от само себе си. Това е една от истините на историята. Всичко приключва. Цивилизации, империи, без значение колко са мощни и силни. Рано или късно достигат до своя край. Щом това се случи, ние ще бъдем там с всичките стари идеи и мисли, запазени и готови да разцъфтят. Не сме настроени разрушително. За някой като Олдмантър дори само мисълта, че обществото ще рухне, вече е престъпление.
— Ще трябва дълго да чакате.
— Да. Много поколения. Докато някой не открие прекия път — тя замълча за миг, преди да продължи. — Рано или късно машините ще спрат, идеите ви ще се провалят и хората ще трябва да започнат отначало. Междувременно ние се задоволяваме да чакаме и да помним.
— Да помните какво?
— Всичко. Всички помним по нещо. Всеки си има задача да запомни важни, жизнено необходими познания в дадена сфера. Да ги пази живи и сигурни. Всяко поколение ги предава на следващото. Идеи за музиката и поезията, за свободата и щастието. История, философия, дори приказки. Всичко, което е било записано и обмислено. Един ден отново ще има шанс. Пазим ги, защото сме убедени, че един ден архивите и библиотеките ще бъдат разрушени. С много вече се случи. Ще остане само това, което е в съзнанието на хората и се предава от уста на уста.
— Как се вписва в тази картина интересът ти към историята?
— Всичко, което е забранено, е важно, а изучаването на историята е забранено от векове, ако не притежаваш необходимия лиценз. Не искат някой да си въобразява, че може да има алтернатива за положението.
— Точно така. Защо да изучаваш грешките от миналото?
— Учат те да разпознаваш слабостите. Едно наистина уверено и силно общество би ли се притеснявало от това? Би ли преследвало хора, които така очевидно са сбъркали? Всички тези институции и правителства, които злоупотребяват с властта си, рано или късно ще започнат битка за превъзходство. Винаги се е случвало така и скоро отново ще се случи. Прекомерното демонстриране на власт не може никого да заблуди. В крайна сметка ще доведе до самоунищожение. На това ни учи историята. Благодарение на майка ми миналото може отново да стане важно.
Тя седна в сянката на високата стена, смесица от ронлив камък и тухли като мозайка, и му направи жест да се присъедини към нея. Той не знаеше как да отговори, затова не каза нищо. Тя беше заблудена, разбира се, но той намираше твърдата ѝ убеденост за впечатляваща. Толкова странно беше някой търпеливо да чака за нещо, което дори някога да се случи, ще е дълго след като той не е сред живите.
— Ами ако грешите?
— Тогава поне ще сме опитали.
— Знаеш ли, че може този път да са решили напълно да ви ликвидират?
— Разбира се. Ако не този път, следващия. От много години сме наясно, че този момент приближава. Кампанията им няма да успее, както не успяха и предишните. Подготвени сме, както виждаш. Ще изчезнем от погледите, ще се скрием и ще чакаме. Когато изгубят интерес, отново ще се появим. Наистина ли са толкова крехки, че няколко стотици хиляди като мен да поставят света им на колене? Ще ми се да можехме.