— В такъв случай незабавно ме заведи при нея.
Прислужникът го поведе бързо из къщата през малки стаички, които Хенари не беше посещавал до този момент. Маршрутът, обясни той, намалявал вероятността някой да ги забележи.
— Тя е тук — каза той, когато стигнаха до врата към стая, в която преди време Хенари се беше карал на Джей.
Той си го спомни — почувства се леко виновен и влезе.
До прозореца видя ниската фигура на момиче, загледано в градините навън. Наистина изглеждаше странно. Косата ѝ беше разрошена; беше облечена в мъжки дрехи и обувки, но щом го разпозна, се усмихна. Хенари разбра че описанието на прислужника е било точно. Сияеща беше добра дума. Дори недостатъчна да я опише. За няколкото дни, през които не я беше виждал, тя се беше променила напълно. Самата стойка на тялото ѝ, лекотата, с която се движеше. Беше по-уверена, по-… каква? Властна може би. Нещо у нея му напомни за Катрин.
Тази мисъл го върна в реалността.
— Къде е тя? Къде е Джей? Те добре ли са? В безопасност ли са? — попита той в мига, в който вратата се беше затворила.
— Аз съм добре. В безопасност съм. Благодаря, че попитахте. Е, как трябва да ви наричам, господин Хенари? Професор Хенари? Учителю Хенари?
— Просто Хенари — отвърна той. — Приемам забележката, но виждам, че си жива и в добро здраве. От друга страна Катрин и Джей…
— И двамата са добре, макар лейди Катрин да беше малко намусена при последната ни среща.
— О, слава богу! — въздъхна той и се строполи на един стол. После хвана главата си с ръце и пое дълбоко въздух, опита се да преглътне риданието си, за да не го забележи тя. — Освободи ме от бремето на живота — каза накрая той. — Благодаря ти, мила госпожице. Хиляди пъти ти благодаря.
— Няма защо — отговори тя. — Бяха в известна опасност, но в момента вече не са. Гарантирах тяхната сигурност, така че никой няма да им навреди.
— Защо тогава не са с теб?
— И така — започна тя. — Историята си я бива. Искате ли да я чуете?
— Разбира се.
— Дългата версия или по-кратката?
— Дългата, разбира се, но първо ми кажи къде са те и защо не дойдоха.
— И двамата са навътре в гората и са пленници на Памархон, водач на горските обитатели.
— О, небеса! И ти не мислиш, че се намират в опасност? Изненадан съм, че все още не ѝ е прерязал гърлото.
— Твърде осъдително от ваша страна. По-добре престанете да го приемате за толкова зъл и помислете.
— За какво да помисля?
— Както казах, историята е дълга. Тя ще се върне утре сутринта, така че не се бойте.
Хенари направи пауза.
— Боя се. Проблемът е голям. Ситуацията вече е опасна.
— Знам. Чуйте какво измислихме. Но първо вие ми разкажете новините.
И така, Хенари започна да обяснява как мястото на владетел на Уилдън е било обявено за вакантно, а Гонтал бързо се е появил и мигновено е предявил претенции.
— Всичко това ни беше известно с изключение на последната част. Този Гонтал, той вече е тук?
— Да. В първия момент проявих подозрение. Уви, твърденията му се оказаха верни. Наистина е пътувал за другаде. Твърде лош късмет все пак. Трябваше веднага да поеме властта, но аз успях да го отложа — допълни мрачно Хенари, — като отбелязах, че истинският наследник е Памархон, докато не изтърпи присъдата си. Гонтал е свикал събрание, за да оспори идеята ми. Има шанс да успее, ако Катрин не се върне и не предложи себе си за кандидат. Имаме време до утре по здрач.
Розалинд слушаше внимателно, задаваше въпроси относно подробности и събития.
— Колко сложно — въздъхна тя, щом Хенари най-сетне приключи.
— Точно така. Аргументът ми беше необичаен и извадих късмет, че ми се размина. Не мога да открия в книгите друг прецедент, който да е от полза. А ти, как така си толкова спокойна, щом Катрин е в подобна опасност?
— Тя е под защита на добър човек. Той е също и мой бъдещ съпруг.
— Кой?
— Памархон. Затова се намира в безопасност.
— Този човек е убиец! — заяви Хенари. — Как можа да си толкова глупава?
— Не знам как е на това място, но там, откъдето идвам, е нормално да се изкажат поздравления, когато някой обяви годежа си — изрече надменно Розалинд. — Кога е щастливото събитие? Какъв подарък искате? Неща от този род.
Хенари се опита да измисли нещо подходящо, но не успя. На Розалинд ѝ домъчня за него.
— Доколкото разбирам — заговори тя, — всички се притесняват, че Гонтал ще поеме властта над Уилдън и ще я обедини с тази на учените. Нали така?
— Всички с изключение на Гонтал са ужасени от тази перспектива — каза Хенари. — Колкото и да е добродетелен един човек…