— „Краят е предвещан от пристигането на Вестителя“. Една от историите в колекцията на Итъран.
— Вестителя на какво?
— На бог, който ни е създал, а след това ни е изоставил. Той се връща и съди творенията си. Ако бъдем оценени като недостойни, настъпил е краят на света. Всички истории си имат край. Той се връща и затваря книгата. Точно затова Уилдън е толкова важен. Това е мястото, където ще започне краят.
— Всичко това ми се струва малко вероятно. Искам да кажа, че професорът се опитва да прибави малко мистерия към нещата. Не е реално.
— Вестителят вече е разкрил Историята — продължи Хенари.
— Кой?
— Ти, мила госпожице.
— Дрън-дрън.
— Има и още нещо. Пророчеството на един отшелник. Светът свършва на петия ден от петата година. Катрин управлява от пет години. Петият ден е утре. Денят, в който трябва да сме при Олтара на Изгнаника и да призовем духа му, за да отсъди…
— Е, в такъв случай — заговори делово Розалинд — трябва да кажа, че не вярвам особено в пророци и феи. А и предвид факта, че аз самата съм такава, знам за какво говоря. Не че има някакво значение. Que sera, sera.36 Обзалагам се, че не я знаете.
— Не.
Тя запя мъничко.
— Означава, че ако има нещо да се случва, то се случва. Няма значение. Трябва да продължите, сякаш слънцето отново ще изгрее, а светът няма да свърши. Доколкото виждам, имате ден да оправите всичко.
— Аз?
— Да. Вие сте най-мъдрият, не забравяйте. Сега забравете цялата тази бъркотия за малко. И без друго нищо не можете да направите. А има много работа. Трябва да си подготвите и реч. Памархон се съгласи единствено при условие, че ще получи най-добрия адвокат. Очевидно това сте вие.
Хенари поклати глава.
— Не мога да го направя.
— Просто ще ви се наложи. Вече е твърде късно. Иначе споразумението ще бъде нарушено, той няма да дойде и те ще започнат да се избиват помежду си.
— Но кой ще защитава Катрин?
— Тя каза, че ще се погрижи за това. Ще трябва да се примирите с решението ѝ. Също както Юлий Цезар заявява така красноречиво в последния ми урок по латински, alea iacta est.
— Моля?
— Вече е твърде късно. Да се захващаме.
51.
За пръв път книгите не успяваха да го разсеят. Всеки път Литън губеше концентрация и мислите му се отнасяха към съмнението, посято от Сам Уинд. Възможно ли беше да пропуска нещо? Възможно ли беше Анджела да го е заблуждавала толкова време и така добре? Дали внезапните подозрения на Уинд биха могли да им се отразят?
Разбира се, че биха могли. Ето например стария Сауърби, класически случай. Женен от четиридесет години, а открива, че съпругата му е имала не един, а трима любовници едновременно и е спала с почти целия Оксфорд през десетилетията. Дали бедният човечец е имал някакви подозрения? Ни най-малко. А Сауърби е прекарвал повече време с жена си, отколкото Литън е прекарвал с Анджела. Откъде би събрала сили, представи си… Толкова кротка жена.
Лесно е да заблудиш останалите. По-трудно е да им казваш истината. Съзнанието му бе изпълнено от Анджела с всичките ѝ ексцентрични черти, за които никога не се беше замислял. Странните обстоятелства, при които се беше запознал с нея. Как непрестанно го беше разпитвала за Англия, за живота изобщо, сякаш не знаеше нищичко за него. Честите недоразумения като факта, че не разпознаваше елементарни сигнали — умението просто да поздравиш някого или да не забележиш, че някой се държи мило или пренебрежително. Постоянно се объркваше. Странните мнения, които изказваше. Необичайното ѝ невежество — като онзи момент, в който стана ясно, че наистина не си е давала сметка как повечето хора остават женени до края на живота си или че оставят притежанията си на своите деца.
Винаги изглеждаше не на място, където и да отидеше. Никога я нямаше у дома, все изчезваше за дълги периоди от време. Той не беше обръщал внимание и мислеше просто, че е прелестно странна. Беше очарован от нея. Беше безгрижен, без никакви отговорности. Дори да беше признала, че е комунистически шпионин, той нямаше да има нищо против. Щеше да е допълнение към привлекателността ѝ. Симпатизираше на всеки с някакво чувство или човечност. Имаше избор. Русия или Германия. Но възможно ли беше все пак да е такава? Подготвена да застреля човек, за да запази тайната си? Може ли наистина да се е преструвала почти трийсет години и тихо, непрестанно и анонимно да е служила на страната си, като е предавала всички около себе си?
Глупости, повтори той. Анджела беше може би най-недисциплинираният и зле организиран човек, когото някога беше срещал. Беше почти напълно неспособна да контролира емоциите си. Нямаше никакви познания, нито интерес към технологиите. Не разбираше дори как да използва телефона, а се предполагаше, че е организирала мащабна кражба на най-сериозните ни тайни? Освен това беше сигурен в едно: Анджела не можеше да пази тайна, дори за да спаси живота си.