Улицата изглеждаше по различен начин от последния път, когато я беше зърнал. Шест полицейски коли бяха паркирани една зад друга най-отпред. Дванайсетина униформени полицаи стояха на позиция, така че беше невъзможно който и да е да побегне и да им се измъкне. Два големи вана, като тези, които Сам Уинд използваше за транспортиране на своите чудовища, човекоподобните маймуни, на които по неизвестна причина позволяваше да носят оръжия, бяха спрели от другата страна на улицата и пречеха на коли, велосипеди и дори на пешеходци да преминават оттам.
На входната врата стояха Сам Уинд, сержант Малтби и младежът от контраразузнаването. Хенри се огледа, а после се наведе и вдигна бутилката мляко, оставена на стъпалото.
— Добро утро, Сам. Какво мога да направя за теб?
— Дошли сме за Анджела Миърсън.
— Тя не е тук.
— Напротив. Дойде преди двайсетина минути. С едно момиче.
— Наистина ли? Бях в банята. Малко грубо от тяхна страна да не почукат.
— Хенри, ще трябва да стоиш настрана и да ни оставиш да свършим с това, знаеш. Трябва да поговорим с нея.
Хенри почеса влажната си глава.
— О, много добре, Сам. Извърши злодеянието си.
Той отвори вратата широко и гледаше как тримата влетяха през нея.
— Това ли е всичко? Сигурен ли си, че не ти е нужна и парашутна дивизия за всеки случай? Избършете си обувките. Кални са, а чистачката ще дойде чак утре.
— Къде е тя?
— Анджела? Нямам представа.
Той приближи основата на стълбището и се провикна:
— Анджела? Долу ли си? Би ли се качила за момент, моля те?
Долу се чу някакво тупване, а после и глас от мазето.
— Само секунда? Веднага идвам.
Хенри се усмихна мрачно.
— Виждате ли? Само трябва да се помоли.
52.
— Бързо, донеси ми нещо за писане!
Джей изскочи от колибата, в която лежеше лесничеят, а на лицето му бяха изписани паника и объркване. Беше прекарал голяма част от времето там, правеше компания на приятеля си. В това време Катрин влезе, седна до него и видя, че е преоблечен, а главата му е измита. Възрастният човек губеше сили въпреки грижите им, а треската, от която така се бяха страхували, го беше нападнала.
— Толкова ли е зле? — беше първото, което Катрин успя да разбере от казаното.
— Помоли ме да запиша историята му.
— Върни се вътре и остани с него. Ще се постарая да получиш всичко необходимо. Знаеш ли как се прави?
— Не. Всъщност не. Искам да кажа, знам че трябва да запиша думите му, а после да ги препиша както трябва. Само че…
— Остави го той да реши. Налагало ми се е да го виждам много пъти. Ти слушай. Недей да го прекъсваш или да настояваш за отговори. Не бива да се шокираш или разстройваш от нищо, което казва.
— Ами ако думите му са неясни?
— Можеш да задаваш въпроси, но не и да го притискаш. Това ще е начинът, по който би искал да бъде запомнен. Ти си само изпълнител на желанията му.
— Нещо друго?
— Ако той спре, спираш и ти. Ако продължава, продължаваш и ти, докато говори. Ти преценяваш как ще изглежда окончателната версия.
— Нещо друго?
— Пийни малко вода. Не е позволено да ядеш и да пиеш, докато записваш история. Може да отнеме доста време, а ти трябва да останеш докрай. Щом си сигурен, че е приключил, извикай ме. Ще поседя с него, ако краят му е близо.
— Бих искал аз да го направя.
— Не. Не е твоя работа. Онова, което трябва да свършиш, е далеч по-важно. О… още нещо, Джей…
— Да?
— Може да ти е трудно, но не го показвай. Ако има шанс, моля те, помоли го да ми прости.
— За какво?
— Той знае.
Джей кимна и отново се насочи към колибата. Вършеше твърде много нови неща. Беше прекалено бързо. Надяваше се да се справи добре.
След няколко минути му бяха доставени масичка за писане, хартия, писалка и мастило. Подреди ги внимателно, а после пое дълбоко дъх.
— Калан, син на Перел. Ти вярваш, че краят на живота ти наближава и ме помоли да разкажа историята ти, за да остане, и паметта за живота ти да бъде запазена. Приет ли съм за писар на твоята история, която другите ще четат?
— Приет си, млади Джей — гласът на Калан беше тънък и дрезгав. На Джей му се наложи да се наведе, за да чува какво казва. — Не бих могъл да желая някой по-достоен.
— Тогава аз съм готов, можеш да започваш да говориш.
Горският протегна ръка и го хвана.
— Не се тревожи. Знам как се прави — каза той със слаба усмивка. — Може да е по-страшно за мен, отколкото за теб.
След почти пет часа Джей се появи. Калан беше говорил толкова дълго, че се беше изтощил и рухна в безсъзнание. На Джей му се искаше само да може да го сполети същото. Откри, че Катрин е стояла наблизо през цялото време. Сега се изправи, скована от дългото седене. И двамата бяха в същото положение.