— Не. Не е шега. Моля те, ела с нас без да правиш суматоха. Ще бъде много по-лесно.
— Уверена съм. Какви са обвиненията? Хенри? Да не би Сам да е изгубил ума си в последно време?
— Ако питаш мен, може и това да го е сполетяло — отвърна той. — От друга страна е довел малка армия, така че вероятно е по-добре да направиш каквото ти казват. Няма за какво да се тревожиш. Случва се на всеки рано или късно, ако това може да е някаква утеха. Аз бях призоваван за разпити в продължение на три дни преди… кога точно, Сам?
— 1954 година, струва ми се.
— Точно така.
— Ще ми се да имах твоята увереност — Анджела се обърна към Роузи, която стоеше изумена зад нея. — По-интересно е от ходенето на училище, нали?
Тя кимна.
— Боя се, че ще трябва да те помоля да поемеш нещата за малко. Малка демонстрация и разговор с Хенри. Разбираш ли какво имам предвид? После трябва да го отвориш по здрач. Шест завъртания на малкия тиган от мястото, на което сме в момента. Наистина е важно. По здрач. Готова ли си? Ще го запомниш ли?
— Струва ми се, че да — отговори тихо тя.
— Добре. Роузи е изключително момиче, Хенри. Искам да я изслушаш. След това ще трябва да те видя. При първа възможност, ако обичаш.
Тя се усмихна на Уинд.
— Води ме, Сам Уинд. Щом ще се почувстваш по-добре.
— Професор Литън, какво сте направили? — възкликна Роузи, щом видя как отвеждат Анджела, вдигнала високо глава към полицейската кола, как я настаняват на задната седалка и потеглят. Една по една и другите коли ги последваха и няколко минути по-късно улицата си върна обичайния вид, стига да не се брояха лицата, долепени до прозорците на съседските къщи.
— Роузи, трябва да идеш на училище или нещо подобно. В момента нямам време за разговори с теб, а и определено не е твоя работа.
Литън изглеждаше силно объркан от случилото се. Никога преди не го беше виждала такъв.
— Трябва да ви покажа нещо. Наистина е много важно.
— Не, Роузи. Съжалявам. Моля те, върви си. Знаеш колко много те харесвам, но не бива да си тук в момента, а и не искам да обсъждам този въпрос.
— Аз искам да го обсъдим.
— Върви си.
— Не.
— Наистина много ще ти се ядосам, ако…
Той така и не довърши помпозното си изречение. Роузи стисна устни и го сръчка в гърдите с пръст.
— Не ме поучавайте — каза гневно тя. — Всичко е по ваша вина, а Анджела се опитва да оправи нещата. Затова ще ме чуете.
— Няма да…
— Долу. Веднага — заяви тя със силен и авторитетен глас.
Литън не беше чувал друг да му говори така след госпожица Бартън от началното училище, така че, естествено, замълча и се подчини.
— Продължавайте. Чак до долу.
Щеше да ѝ даде три минути, помисли си той, да доведе тази безсмислица до край. Харесваше момичето, но щеше да му се наложи да ѝ забрани да идва повече в къщата. На Дженкинс щеше да му липсва.
— И така, Хенри Литън. Ще ви покажа нещо. Нещо, построено от Анджела. След това ще обясня какво представлява.
Започна с някакъв безумен танц, заставаше на коляно, въртеше се, играеше си със стария чайник.
— Роузи. Престани веднага.
— Ох! — въздъхна тя. — Нарушихте ми концентрацията. Ще трябва да започна отначало. Просто помълчете няколко секунди, може ли?
Изгледа го ядосано и започна отново да се върти да застава на коляно и да си припява. После надникна зад него и се усмихна.
— Ха!
— Много смешно — каза Литън.
— Погледнете — каза тя и посочи.
Литън измърмори, обърна се и се закова на място.
Пред него стоеше ръждясалата стара пергола, която Анджела обявяваше за скулптура. Само дето от вътрешността ѝ струеше светлина, а той не можеше да види откъде излиза. Още по-странното беше, че светлината смени цвета си, а после започна да се оформя като картина. Получи се забележително убедителен образ на трева и дървета. Имаше ниска каменна стена, а в дъното се забелязваше нещо, силно наподобяващо олтар от картина на Пусен37 в Лувъра.
— И така — заговори Роузи. — Това не е шега, нито филм, нито телевизия. Виждате ли онези хора там?
Литън се загледа внимателно и в единия край се появиха няколко фигури.
— Джей, Памархон, Хенари, Катрин — продължи Роузи. — Всички те са абсолютно истински и…
— Онази там. Тя прилича на теб.
— Очевидно съм аз.
— Много хитро. Кога направихте това? Трябва да призная, че до голяма степен отговаря на фантазията ми. До голяма степен изглеждат така, както съм си ги представял. И пространството там. Олтарът на Изгнаника?
— Точно така.
— Къде сте го филмирали? Къде намерихте подобен климат?
— Изобщо не ме слушате, нали? Истинско е. Анджела го направи. От вашата глава.