Не си представях да се съгласи да помага за търсенето на информацията, ако не знае какво представлява всъщност; щеше да открие, че е не само ценна, но и опасна. Разбира се, че щеше да стане така; нямаше да се включи само заради спечелването на пари от някой институт. За да получи помощта ѝ, някой като Мур трябваше да ѝ каже, че откриването е важно за спасяване на планетата. Би разбрала на мига, че ѝ се предлага шанс да постигне нещо, за което се беше подготвила да чака с векове. Като ренегат тя вярваше, че светът на науката ще постигне собственото си разрушение; това щеше да е зрелищната демонстрация.
Вместо да се постарае информацията никога да не бъде използвана, щеше да хвърли усилията си в обратното. Но с цената на собствения си живот, както и на тези, които разсъждаваха като нея! Не и ако беше като мен. И как все пак би успяла? Този отговор ми убягваше. Не разполагах с достатъчно информация. Какво щеше да предприеме Олдмантър, за да промени стрелките на влаковите релси? Каква форма би приела интервенцията му?
Приближавах се, усещах, че е така, но се налагаше внимателно да проверя заключенията. Имах само най-общото, вместо да имам алтернативи; не беше достатъчно, че да се опра на него.
После този глупав човек Уинд се появи и ме прекъсна отново. По-лошото беше, че се намирах под дълбоко въздействие и не оставих особено добро впечатление.
* * *
— Имам нужда от някои отговори — каза той, когато влезе в килията на Анджела и седна. — Добре ли си?
Анджела седеше на пейка, сдвоена като легло. Очите ѝ бяха широко отворени, зениците разширени и потреперваше почти неконтролируемо, докато той ѝ говореше. Виждаше му се като изпаднала в паник атака. Вина или просто страх, чудеше се той.
— Идеално — отвърна тя. — Великолепно. И аз самата си задавам някои въпроси, така че не можеш да ме безпокоиш точно сега.
— Боя се, че се налага да съм настоятелен.
— О, в такъв случай нека да бъде твоето.
— Болна ли си? Изглеждаш много странно.
— О, не. Това е вид… — тя махна неопределено по посока на главата си. — Случва ми се от време на време. Нищо сериозно. Спомена, че искаш нещо?
— Трябва да те разпитам за мъжа, който изчезна.
Анджела разочаровано сбърчи нос.
— А? О, той. Външен фактор, в действителност не оказва влияние върху крайния резултат.
— Знаеш ли кой беше той?
— Не го бях виждала преди — тя се изкикоти. — Това е самата истина, тъй като „преди“ е толкова полезна дума. Струва ми се, че е от германски произход.
— Какви ги говориш?
— Съжалявам. Днес съзнанието ми е разпиляно.
— Прегледах досието ти.
— Нямах представа, че имам такова.
— Няма никакви данни за теб отпреди 1937 година. Не успяхме да открием кои са родителите ти, стари адреси, нищо.
— Значи не е особено пълно досие.
— Установихме, че информацията, която си дала, когато стана преводач през 1940 година, не е вярна. Училища, адреси и така нататък: нищо не се потвърди.
— Не говори много за разузнавателната ви система.
— Всъщност формулярът е попълнен от Хенри Литън, който е бил също и твой гарант, препоръчал те е.
— Заради езиците ми, както сигурно се досещаш. Беше военно време. Всички бяха запретнали ръкави.
— Освен това забелязахме, че между 1945 и 1952 година си идвала в Англия за кратки периоди, а после отново си заминавала — за Виена, Берлин, а веднъж за Стокхолм и Женева. Защо?
— Хенри искаше да доставя ръкописи от негово име. Нямаше доверие на пощенските служби, а искаше да възроди академичната общност. Помогнах му и се възползвах да си почина, докато съм там.
— Разбирам. Нека те попитам за вчера. Този загадъчен непознат. Поканването му в къщата е било твоя идея, така твърди полицаят. Каза ли защо е наблюдавал къщата на Хенри?
— Не съм го питала. Не беше моя работа.
— Как избяга той?
— Вие пазехте мястото. Е, имаш ли още въпроси? За това ли дойде?
Анджела се приближи към него. Очите ѝ се избистриха, тя го хвана за брадичката и го огледа, а после избухна във висок пронизителен кикот.
— О, разбирам какво целиш — пусна го, побутна го назад, а след това се облегна на стената. — Разбира се. Така може и да се получи. Толкова си глупав, Сам Уинд. Някой казвал ли ти го е досега?
55.
— Трябва бързо да идем до кръга, за да посрещнем молителите — каза Хенари на Розалинд на следващата сутрин.
— Казахте, че някой трябва да председателства. Кой ще го направи?
— Духът на Изгнаника — отвърна с усмивка той, — но тъй като не е правено от много дълго време, не знам дали ще се получи. Прочетох каквото можах през последния ден, но нямаше много информация. Наистина гениално и крайно нетрадиционно, че Джей се е сетил за това. Подозирам, че ще се проведе под формата на обикновен процес, а това означава, че духът ще се прояви от името на най-високо квалифицирания. Боя се, че това ще трябва да бъде Гонтал, след като аз съм обвързан с Памархон.