— Това не е добре — каза Розалинд.
— Може и да не е чак толкова зле. Той има интерес и двамата да бъдат признати за виновни. Тъй като това не е вариант, няма да има друг избор, освен да бъде напълно честен. Всъщност той не е лош човек, макар да се е главозамаял и да копнее предимно за власт. Спасява го почитта му към Историята.
Двамата излязоха от страничната врата към вътрешните дворове, ползвани основно от конярчетата и кухненските помощници; Хенари се тревожеше Гонтал да не ги забележи и да не засече Памархон, преди да се е позовал на защитата на Олтара.
— Разкажете ми за този Олтар — заговори Розалинд, докато вървяха. — Защо е толкова специален?
— Това е гробът на Изгнаника.
— Този, за когото четох. Кой е бил той?
— Има различни теории. Някои вярват, че е бил просто смел водач, който ни е върнал от изгнание по тези земи. Други смятат, че е бил… че е… бог. Вероятно същият бог, който ни е създал, а после ни е изоставил. Според това твърдение той ще се върне, за да отсъди дали сме живели достатъчно праведно, за да получим опрощение за греховете на прародителите си.
— Какви са тези грехове?
— Говори се, че са били толкова тежки, че са останали скрити, за да не се отчаем относно възможно изкупление.
Взеха един завой и се озоваха пред каменния кръг — по-скоро овал, помисли си Роузи — с монумента в средата, край който за пръв път беше видяла Памархон. Едва преди колко време? Пет дни? Струваше ѝ се като цяла вечност.
Щом влязоха в кръга, в далечината се забеляза движение в храстите и три фигури приближиха към тях. Забързаха към свещената линия.
— Успяхте — каза единият. — Олекна ми.
Отнасяше се за всички. Джей, Памархон, Кейт и Хенари. Четиримата, които Розалинд осъзна, че харесва най-силно на света. Поне в този свят. За известно време всички бяха в безопасност.
Тя силно прегърна всеки поотделно, като остави най-силната прегръдка за Памархон за последна, а той я обгърна с ръце и допря глава в нейната.
— Толкова се радвам да те видя отново.
— Аз също.
Бяха прекъснати от дискретно прокашляне зад тях.
— О, да. Представянето. Ако не възразявате, ще ви спестя формалностите. Не ги харесвам особено, а и не съм в настроение. Памархон, син на… еди-кой си. Хенари, учен от Осенфуд.
— Добре дошла отново, господарке — каза Хенари. — Накара ни да изпитаме интересни емоции през последните няколко дни. Радвам се, че изглеждаш толкова добре.
Катрин показа своята признателност към Хенари с топла усмивка, а после се обърна към Памархон.
— Вече нямам нужда от защитата ти, Памархон, син на Айзенуор — заяви тя. — Примирието ни е към края си. Когато се явих за пръв път пред теб, ти ме помисли за обикновена прислужница и въпреки това се отнесе към мен с уважение. Не само спазваше приличие, но и много повече. Осигури ми защита, съответстваща на положението ти. Поднасям ти благодарности. Онова, което трябва да се случи, не може да бъде променено. Но аз няма да бъда водена от омраза.
— Изглежда не ме бива много да съзирам истината в сърцата на жените, нито да вярвам твърде много на думите им — отговори Памархон. — За момент си помислих, че жената, която обичам най-много на света, е обикновено момче; помислих жената, която мразя най-силно, за обикновена слугиня. Едната обичам заради това, което е, а другата мразя заради това, което е направила. Раздели човека от делата му и омразата ми умира като растение, лишено от вода.
Розалинд въздъхна. Ей ги, пак започваха. Но останалите като че ли бяха доволни.
— Накрая човекът и делата ще бъдат разделени.
— Делата и тези, които са ги извършили, невинаги са едно и също.
— Един човек може да извърши много и все пак…
— Достатъчно. Престанете и двамата — прекъсна ги Розалинд. — Знам, че ви доставя удоволствие, но нямаме ли по-неотложна работа?
Те ѝ възразиха, но Хенари я подкрепи.
— Тя е права. Трябва да призовем населението. Наясно си, Катрин, че времето ни е малко. Събранието започва по здрач.
— Ще се погрижа — каза тя.
— С какво право? Вече не си господар на това място. Нямаш повече власт от прислужницата, която беше доскоро.
Катрин го изгледа, както се стори на Розалинд, доста злобно.