Гонтал трепереше, Памархон беше ужасѐн, а Катрин стоеше скована на мястото си. Хенари изглеждаше като тежко болен.
— Учителю — прошепна Джей, уплашен да не би духът да го чуе. — Какво става?
— Това е краят, Джей. Денят, в който Бог ни съди. Завръща се и или ни освобождава, или ни унищожава до един.
— Това е мит, алегория. Сам го каза.
— Грешах. Грешката е моя. Заех се с неща, в които не биваше да се меся. Онзи ръкопис предсказа всичко. Ти, на върха на хълма, пристигането на Вестителя, завръщането на Изгнаника. А после ще бъдем съдени.
— Розалинд? Тя е Вестителя?
— Пратеникът, който подготвя пътя за завръщане на Бог.
— Знаел си за това?
— Не. Исках да докажа, че е пълна глупост.
— Не е възможно — обади се Памархон.
— Защо не?
— Ами… Тя се съгласи да се омъжи за мен. Ако всичко мине добре.
— Кое трябва да мине добре?
— Процесът.
— Кой процес? Твоят процес или този на Антеруолд? Тя каза ли?
— Това не е част от Историята — възрази Гонтал. — Това са само суеверия. Няма текст, в който се споменава нещо подобно. Наясно си с това, Хенари. И ти си ги изучавал също толкова добре, както и аз.
— Това може да е по-старо от Историята — отговори Хенари. — Много, много по-старо.
56.
— Е? Какво мислите? — попита ентусиазирано Розалинд, докато изучаваше изненаданото му изражение.
Дълго време Литън не знаеше какво да каже. Ароматите бяха истински, топлината беше истинска. Светлината, преминаваща през високите дървета, беше истинска.
— Това е… много странно — отговори неуверено той.
— Може да се каже, че след известно време се свиква. Професоре, може ли да ми направите услуга? За мен е нормално да се запитам дали не сънувам при изживяването на нещо такова. Така и стана. Но за вас не е. Затова ви моля да се концентрирате върху важното. Може да останете тук известно време, тъй като светлината изчезна, така че не е зле да се заемете с нещо полезно.
Литън се огледа. Наистина, светлината, през която беше преминал, вече я нямаше.
— Анджела спомена нещо за отваряне по здрач. Къде се намирам?
— В Антеруолд сте. По-точно в Уилдън, в каменния кръг на Изгнаника. Спомняте ли си го?
— Разбира се. Замислих го като свещено място. При все че никога не съм му придавал чак толкова важност. Не съм се съсредоточавал особено в този момент.
— Играе ролята на светилище. Тук хората са освободени от закона. Оставят се на преценката на Изгнаника, самата мъдрост. Това сте вие.
— Аз?
— Кой друг може да се появи просто така по средата на собствения си олтар? Очевидно появата ви е предсказана още преди поколения.
— Но аз не съм той.
— Сигурен ли сте? След като сте тук, може да изиграете ролята. Имаме двама души, обвинени в убийство, и се провежда изслушване, за да се определи кой е виновен. Естествено, те ще очакват вие да поемете нещата в свои ръце. Затова ми кажете. Кой е убил Теналд?
— Как бих могъл да знам? — попита Литън и продължи да оглежда сцената, в която току-що се беше намесил.
— Трябва да знаете. Вие сте го написали.
— Е, съжалявам, че ще те разочаровам, но никога не съм писал точно тази част. Нахвърлих идеята още преди години и бегло си я спомням.
— Трябва да си спомните, професоре — каза му отчаяно Розалинд. — Налага се. Ако нещата се объркат, ще последват цял куп ужасни събития. Може да започне война. Заобиколени сме от войници и хора, живеещи извън закона. Всичко е по ваша вина.
— Защо вината да е моя?
— Ваша е, защото така и не сте довършили историята. Пишете тази ваша книга от години, а сега ѝ е писнало да чака и се опитва да се допише сама. Казахте, че трябва да овладеете разпилените сюжетни линии. Агата Кристи го прави.
— Но аз не съм Агата… Чуй. До гуша ми дойде от тази история. Просто е абсурдно. Не вярвам на нищо от това.
— Няма значение в какво вярвате. В момента е важно в какво вярват те. Появихте се от нищото. Можете да се досетите как им изглежда. Думата ви е закон. Стига да не объркате всичко. И кой е Изгнаника всъщност?
— Нямам представа. Просто основна фигура. Нещо като законодателя Солон39 за Атина. Мистичен герой, който дава мотивация на действието.
— Според Хенари в Историята се казва, че той се явява и тогава започват да се случват най-различни неща. Като края на света. Съдите творенията си и ако ги сметнете за недостойни, ги унищожавате. Сега разбирате защо толкова се уплашиха при вида ви.
Литън изсумтя.
— Просто защото хората вярват в разни неща, не означава, че те се случват. А и не е нужно Изгнаника да е добър. Опитвам се да избягвам боговете. Проблемни персонажи са.