— Боя се, че ще се наложи да откажа.
— Боя се, че няма да имаш този шанс — последва гръмкият отговор.
Гонтал се взираше в този, който изглежда, знаеше всичко за него.
— Ще защитаваш Памархон. Няма какво повече да говорим.
Гонтал се поклони и се оттегли.
— Как беше това? — прошепна Литън на Розалинд.
— Доста добре — отговори тя. — Идва ви отвътре.
57.
Литън силно се надяваше участниците да говорят колкото може повече. Роузи, онази в къщата, му беше казала, че Антеруолд съществува, но той си беше помислил, че говори глупости. Ето че въпреки това седеше и слушаше хората, които разиграваха собствената му книга. Само дето не беше така. Беше нахвърлил бележки за смъртта на Теналд, но само като средство за обясняване появата на Катрин. Не беше възнамерявал да проучва тази повествователна линия в дълбочина. Беше изградил съвсем бегла връзка между Памархон и въпросната смърт, отново като обяснение за съществуването му в гората; беше го използвал като повод да опише младите и онези, които живеят извън закона. Дори и за миг не си беше помислял да обедини отделните нишки и да ги вплете в убийство. Не пишеше детективски роман, дяволите да го вземат.
И все пак това… нещо… това изобретение, това, каквото и да представляваше изобщо, беше предизвикало невероятна криза в цялата история. Само няколко случайни бележки и възможни развои на събитията бяха прибавили подробности, за каквито никога не се беше замислял. Този процес, например. Законовото право, каменния кръг, престъплението, участниците. Празни разсъждения се бяха преплели помежду си по начин, по който никога не беше предполагал, че е възможно. И ето че бяха там. Гонтал говореше, наставляваше Катрин, а Джей стоеше отстрани с каменна физиономия, очевидно угрижен какво точно да отговори. Катрин и Памархон стояха един срещу друг от двете страни. Хенари очевидно имаше чувството, че е предал всички. Нямаше представа какъв късметлия е всъщност.
Ако беше творба на Шекспир или Сидни, всичко щеше да бъде лесно. В „Както ви харесва“ богинята се появява и оправя нещата. В „Сън в лятна нощ“ действието се контролира и напътства от Оберон. Омир също, щом среща трудност, изпраща богове от Олимп да се намесят. Съвременните автори на романи разчитаха по-скоро на внезапната поява на човек, държащ оръжие в ръце. Но, разбира се, в действителност се случваше точно това. Той беше съвпадението, божието проявление. Беше се явил от нищото и се предполагаше, че има вълшебна пръчица, с която да оправи всичко. Той беше Омировата Атина или дори самият Поаро. Проблемът беше, че не притежаваше вълшебна пръчица и нямаше представа как да оправи положението, а и мозъчните му клетки не бяха в най-добрата си форма тази сутрин. Не му беше останало време дори да допие кафето си.
Изслуша речта на Гонтал, но тя ни най-малко не му помогна.
Гонтал почти не засегна въпроса кой всъщност е убил Теналд. Литън се надяваше на подробности, доказателства, история, нещо, което да го насочи. Не получи нищо подобно. Гонтал защитаваше Памархон, като едва се обръщаше към него. Мъжът започна с мотива, не спираше да повтаря, че Катрин е спечелила най-много от смъртта на съпруга си. Това беше най-добрата причина да я смятат за виновна. Че не е имала друг начин да се добере до Уилдън и никога не би го получила, ако съпругът ѝ и Памархон не бъдат отстранени, за предпочитане и двамата. Че всъщност самата тя е чудовище, несравнимо по своето двуличие.
Твърденията определено не се основаваха на каквито и да е доказателства, но бедата беше в това, че Гонтал дори не се придържаше към линията на аргументите. Вместо това избираше маловажни подробности, след това ги свързваше с определена част от Историята и се впускаше в обширни литературни критики. Идеята очевидно беше да открие най-близка по смисъл история. Колкото повече паралели, толкова по-сигурно доказателство. На практика цялата реч на Гонтал представляваше сложно упражнение, целящо да подмами публиката, че убийството на Теналд най-много напомня история, в която проклетата мащеха краде от съпруга си и хвърля вината върху сина му.
— Каква е целта на убийството, ако не кражба или лъжа? — попита преднамерено мрачно Гонтал, за да подчертае връзката между двете истории.
Той завърши с положителни и обширни цитати, като мелодраматично повишаваше глас с вдигната дясна ръка. Литън знаеше откъде идва това. От изпълнение на Расин40 във Франция, когато беше млад и статичен, непохватен, претенциозно декламиращ, с маниерен и претрупан език. Да, точно така беше и очевидно постигаше невероятен успех, също както се беше случило и в Комеди Франсез41: публиката буквално изпитваше страхопочитание. Гонтал се обърна със самодоволно изражение към Литън и Памархон, а после и към хората, които се взираха в него с безмълвно възхищение към уменията и знанията му. Гонтал се чувстваше сигурен, смяташе, че е победил. Как можеше седемнайсетгодишен ученик да има някакъв шанс пред подобна безмерна ерудираност?