— По повод обвързването бях намислил за теб изключително приятно момиче от Хук, което щеше да срещнеш по време на следващата си визита. Но сега си мисля, че тя не е подходяща за теб. Трябва ти някой, който да те напътства по-сериозно. Струва ми се, че двамата с Алиена сте сродни души. Предполагам, че може още да не го виждате, може дори да не се харесвате все още. Но ето ни тук. Вече съм го решил. Ще се окуражавате взаимно и всеки ще помага на другия да избягва небрежността. Имате нужда един от друг, а и ще се заобичате. Не бързайте все пак. И двамата сте млади. Няма за къде да бързате.
Хенри светна при вида на изумената двойка пред себе си.
— Започвам много да се забавлявам. Гонтал! Излез напред.
Гонтал, бедничкият, и без това беше преживял ужасен ден, беше видял как всичките му надежди се изцеждат между дебеличките му пръсти. Беше произнесъл речта на живота си, а единственият човек, когото искаше да впечатли, изглеждаше като че ли ще заспи. Беше изслушал глупостите, които изприказва Джей и гледаше как духът кима одобрително. И все пак властната атмосфера, която витаеше в кръга, го накара да пристъпи напред без никакво колебание. Приближи се, направи поклон, без да обръща внимание на пренебрежителното отношение на Розалинд, застанала точно до олтара.
— На теб, Гонтал, се извинявам — заяви Литън. — Трябваше да ти дам повече плът. Не физически, тъй като си дебел за двамина, а по отношение на дух и характер. Направих те надут и самодоволен, но не те дарих с достатъчна задълбоченост. Проявих мързел; боя се, че никога няма да успея да го надмогна. Все пак съм ти дал достатъчно, че да можеш да продължаваш напред. Хенари те харесва, въпреки всичко, а той е човек, на когото може да се има доверие. Направих те забавен, заядлив и интелигентен. Все добри качества. Концентрирай се върху тях и недей да залагаш толкова на амбицията. Не ти отива и те изяжда. Не би бил добър владетел на Уилдън. Разбираш ли?
Гонтал се взираше с каменно изражение в земята.
— Върни се в Осенфуд и по-добре довърши проклетата си книга. От колко време се трудиш над нея?
— От двайсет години, господарю мой, но…
— Повярвай ми, разбирам. Трябва да приключиш, човече. О… също така не бива да пиеш толкова. Онези шишенца в стаята ти, докато никой не те вижда? — той размаха пръст. — Много лошо. Много лошо.
— Следващият! — подвикна весело той. — Катрин от Уилдън, ела тук. Хенари, също. Върви си, ако обичаш, Гонтал.
Настъпи тишина, докато Гонтал не се отдалечи достатъчно, че да не чува.
— Съвпадение — каза накрая той. — Вход отсам, изход оттам. Шекспир ги е разбирал тези неща. Но такъв е и този случай. Позвъняване на входната врата, случайна среща и всичко тръгва другояче. Започвам да си мисля, че подобни случайности са значими. Предполагам, учителю Хенари, че нямаш и най-бегла представа за какво говоря.
— Всъщност е точно така, господарю мой. Мъдростта ви надвишава съзнанието ми.
— Знам, че е така — отвърна той. — В момента надвишава и моето. Тогава нека разгледаме тази история и да се опитаме да извадим поука от нея, искате ли? Всичко е въпрос на баланс между героите. Защо съществуваш ти, Катрин? Защо те създадох? Защо те направих такава забележителна личност?
Катрин не каза нищо, затова той продължи.
— Всъщност не го направих — каза той с извинителен тон. — Боя се, че ти беше само фон. Маловажна фигура, която дава възможност на Хенари да си говори с някого. Това е всичко. И все пак се превърна в основен персонаж. Намирам го за объркващо. Пое живота си в свои ръце благодарение на силата на личността си. Поздравявам те за това, но то означава също, че създаваш известни затруднения. Подобна личност би могла лесно да замисли тъмни планове и кроежи, без дори да разбера.
— Хенари знае всичко за теб, разбира се, и точно затова беше така облекчен, когато го освободих от задължението да защитава Памархон, не е ли така? Какво щеше да направиш, Хенари? Щеше да организираш унищожителен процес срещу Катрин, както беше длъжен? Или щеше да си замълчиш и да предадеш доверието на своя довереник, като не осигуриш на Памархон защитата, която си способен да му предложиш?
Хенари пое дълбоко дъх.
— Сериозна дилема, нали? Катрин беше сама в суровия и безпощаден свят. Знам; аз го направих такъв, макар да не възнамерявах да стане така — той посочи към Хенари. — Ти знаеше, че тя не разчита на нищо. На нищо. Нито на семейство, нито на положение, не беше високопоставена дама от знатно семейство. Всичко, изречено от нея, беше лъжа. Тя беше само това — измамница. Но със забележителен дух. Умна, одухотворена, пълна с потенциал. Всичко, на което ти се възхищаваш. Всичко, което ценя аз. Ти знаеше ли, че Теналд се е канел да я отстрани, преди да бъде убит? В речта си в защита на Памархон беше нужно единствено да представиш фактите.