Спомня си, че има работа за вършене и понечва да се върне през потока, за да напълни меха, но зърва ивица светлина във вътрешността на пещерата. Стресва се и примигва, но не се е объркал. Светлината се засилва. Не е ярка, просто е по-ярка от околния мрак, само леко го осветява; успява да види папратите с капеща вода от листата им, формата на скалите отзад, мъха и лишеите покрили всичко.
Тогава вижда силует на фона на светлината. Неясен, труден за различаване, но определено на човешко същество. Знае какви ли не истории за горски създания, дяволи и демони, феи и чудовища. Точно затова никой не ходи там сам, дори в мразовитата зима, когато дървата за огрев привършат. Гората е опасна за всеки, който броди из нея незащитен.
В този момент той осъзнава, че всички истории са истина; стъпалата и краката му са във властта на загадъчна сила, която им пречи да се подчинят на командата му да бяга. Опитва се да запее — друг начин за отблъскване на злото, — но от устата му не излиза и звук. Твърде късно е.
Фигурата пристъпва напред и спира. Забелязан е. Джей чувства, че трябва да падне на колене и да моли за милост, но не може да направи и това. Само стои безмълвен, разтреперан и безпомощен.
Инстинктивно свежда поглед към земята, но все пак надзърта изпод мигли. Това, което съзира, го изпълва с надежда. Пред него категорично стои фея. Има формите на момиче, малко по-голяма от него е, но лицето ѝ е мило — макар да е общоизвестно, че това може да се промени само за миг.
Той събира връхчетата на пръстите си и ги вдига към устните си, покланя се и поглежда нагоре. Феята се усмихва и той се поуспокоява. Може да направи поне това. Феите са стриктни по отношение на любезното отношение и щом веднъж приемат учтивостта, отвръщат със същото. Така беше чувал.
На всичкото отгоре получава в отговор същите жестове и поклон! Едва не се разсмива с глас от изумление и облекчение, но тази неочаквана реакция го оставя в неведение какво да прави оттук нататък. И ето че допуска грешка, нарушава правилата от преданията, които е чувал. Заговаря.
— Коя си ти?
Създанието изглежда ядосано и той горчиво съжалява за думите си.
— Извинявам се, господарке — избоботва той на стария език уважителното обръщение, което си спомня от приказките. — Как бих могъл да ви служа?
Създанието се усмихва отново, сияйна, божествена усмивка, която връща топлината в тялото му. Отново вдига ръце за жест, който би трябвало да изразява мир — и изчезва.
* * *
Хенри Литън остави ръкописа, който четеше, и погледна над очилата си към своята публика. Винаги правеше така. Беше донякъде превзет и педантичен маниеризъм, на който никой не възразяваше, нито дори забелязваше. Всички те си имаха своите чудатости и отдавна бяха свикнали с неговите.
— Тук се усеща Овидий — каза един, извъртя очи към тавана и се зае да го изучава. — „Любовна елегия 3“1, ако не греша. Отново плагиатстваш.
Той никога не гледаше хората, когато им говореше.
— Точно това правя — потвърди Литън. — Приемете го като бегла алюзия към пасторалния традиционализъм.
— Щом трябва.
— Само това ли е? — попита друг с чаша бира в едната ръка и лула в другата. По масата се посипа пепел, щом заговори. — Малко е кратичко за двайсет години труд.
— Не — отговори Литън. — Искате ли още?
— Къде са драконите? Цяла глава, а няма нито един дракон?
Литън се смръщи.
— Няма дракони.
— Няма дракони? — престори се на изненадан другият. — А магьосници?
— Не.
— Тролове?
— Не. Нищо такова.
— Слава богу за това. Продължавай нататък.
Седяха в много малката кръчма в ранен съботен следобед. Миниатюрните прозорци пропускаха нищожно количество светлина дори в близост до тях; вътрешната част на помещението беше почти тъмна, понякога се процеждаше по някой слънчев лъч при отварянето на задната врата през гъстия тютюнев дим, който вече беше изпълнил стаята. Стените наоколо бяха голи, декорацията им се изчерпваше само с малки огледала, а някога бялата боя беше пожълтяла от годините пушене. Четиримата мъже запълваха цялото пространство; от време на време надничаше и по някой друг, но биваше посрещнат намръщено. Стопанинът не насърчаваше подобни прекъсвания. Групата се събираше в задното помещение в събота. Идваха всяка седмица за по няколко часа мъжки разговори, никой от тях дори не си помисляше да остане у дома със съпругата и семейството си. Бяха свикнали по-скоро с компанията на други мъже и ако ги попитаха защо изобщо са се оженили, много от приятелите и колегите на Литън биха се затруднили да отговорят.