— Моля да ми простите.
— Какво ще кажеш за чаша вино? Искаш ли да пробваш дрехите му?
Войникът погледна нещастната уплашена физиономия на Джей и омекна.
— Добре, да забравим за това, става ли? Сядай, мълчи и не мърдай. Разбра ли?
Джей кимна. Захлупи лице в дланите си и започна да се моли на духовете на селото и семейството за помощ. Откровено казано, беше по-разтревожен, че майка му изглеждаше толкова тъжна и уплашена, и от това, което щеше да стори баща му, отколкото от онова, което можеше да го сполети в тази шатра. Дори не можеше да си представи какво ще е то.
* * *
Посетителя и Разказвача застанаха и заговориха приглушено на няколко метра от момчето, свито на земята, вече премръзнало, гладно и нещастно. Беше седяло там, едва помръдвайки, вече повече от два часа. Беше вече тъмно и студът пълзеше по младото му тяло. В другия край на селото празникът продължаваше въпреки опита на Джей да го съсипе; чуваше звуците от веселбата и изпита копнеж по храната, която изпускаше. Най-добрата храна за годината, пиршеството, което всички очакваха с нетърпение — вино и бира, плодове и хляб, свинско и овнешко, прясно откъснати зеленчуци. Хората ядяха, сякаш никога преди не се бяха хранили, нито щеше да им се случи в бъдеще. Децата получаваха подаръци — дребни подаръчета, разбира се, но те и не знаеха повече. Щяха да пеят и танцуват…
Той пропускаше всичко това. Страхът му започна да се стопява и беше заместен от негодувание. Какво толкова беше направил, просто зададе въпрос. Да, нечувано беше. И грубо. Но да пропусне празненството!
Един от войниците приближи към него.
— Ставай — нареди той. — Последвай ме.
Той го хвана за ръката и го поведе към шатрата, в която Разказвача беше влязъл само преди миг.
— Слушай сега — прошепна в ухото му той. — Говори само щом те заговорят. Отговаряй на всички въпроси. Не се опитвай да се правиш на интересен или да остроумничиш. Разбрано?
Никога досега не беше попадал на такова място. Шатрата беше голяма почти колкото къщата му, имаше богато надиплени завеси, които се спускаха над конструкцията и прикриваха факта, че не е истинска постройка. Свещи — восъчни, не лоени — осветяваха пространството, бяха поне десет. Още завеси прикриваха кът, който той предположи, че е мястото за спане. Имаше импровизирано бюро, застлано с покривка и отрупано с листове, а зад него седеше Разказвача и гледаше пронизващо Джей, застанал нервно на входа на шатрата. Беше говорил почти цял час, беше разказал историята, като я беше превърнал в прекрасно представление и поука, беше ги зарадвал с гласа си, в който се долавяха различни мелодии и скрит смисъл, плод на дългогодишни упражнения. Изтощително, изцеждащо преживяване, защото беше изключително важно и не биваше да се допускат никакви грешки. Историята трябваше да се предаде без колебание или каквито и да е съмнения.
— В ъгъла има стол. Вземи го и седни.
Той се подчини, след това седна безмълвно, както го бяха посъветвали, а Разказвача го огледа внимателно.
— Как се казваш? — попита накрая той.
Гласът му беше тих, но пресипнал от усилията.
— Джейрамал, син на Антус и Антуса.
Възрастният човек изглеждаше едва ли не ядосан от отговора. Хвърли лист хартия на бюрото.
— Много добре — отсече той.
— Всички ме наричат Джей.
Разказвачът направи рязко движение, щом той добави тази напълно ненужна информация. Джей се прокле. Говорѝ, когато те заговорят. Отговаряй на въпроси.
Разказвачът се канеше да стане и да го пусне да си върви. Джей беше сигурен в това. Сега беше вбесен, вероятно объркан.
А може и да не беше така. По-скоро изглеждаше предпазлив, угрижен. Не ядосан. Джей копнееше да задава въпроси; напираха вътре у него.
— Вчера работи ли на полето, Джей?
Джей кимна, но за всеки случай не каза нищо.
— Отдалечи ли се от полята по някое време? Да напълниш вода например?
Джей кимна отново, но този път по-предпазливо.
— Разкажи ми.
— Изкачих хълма, налях вода и отново се върнах.
Джей беше уплашен и се досещаше, че му личи. Не знаеше нищо за света и законите му. Но щом можеше да попадне в беда за това, че е задал въпрос, какво ли щеше да му се случи, ако разкаже истината? И все пак, не можеше и да излъже. Беше достатъчно умен, за да е наясно с факта, че ако го разкрият, ще бъде сурово наказан.
— Разбирам. Нещо друго?
Джей запази мълчание.
— Не си измил лицето си във водата например?
— Аз… аз… да. Може би.
Откъде можеше да знае за това? Не беше казал дори и на майка си.