— Щом кажа нещо, прави точно каквото съм казал — каза той толкова тихо, че тя едва го чу. — Не се съмнявай в мен и не се колебай.
Катрин не чуваше нищо, но знаеше, че Памархон умее да различава звуци, които не означават нищо за нея.
— Насам — прошепна той. — Бързо!
Стисна я за ръката и я помъкна към дърветата встрани от пътеката.
Катрин го последва, без да задава въпроси и пазеше тишина, очевидно точно това се искаше от нея. Той спря, накара я да застане пред него, поведе я внимателно, като се стараеше да не вдига твърде много шум, а после я дръпна на земята.
— Войници — заяви той. — Поне дванайсет. Не са от моите, а предполагам, че и твои не са. Вдигат твърде много шум за хора, свикнали с гората.
— Сигурен ли си?
— Да. Това е причината още да съм жив. Не допускам грешки за такива неща. Не помръдвай и с един мускул.
— Трябва да дишам.
— Налага ли се? — той я погледна, ухили ѝ се окуражително и изчезна.
Шмугна се в зеленината толкова внимателно, че дори клечка не се чу, не изпука клонче и листо не изшумоля. Катрин се сгуши и се заослушва напрегнато; в далечината долови гласове, викове и потропване на метал. Памархон се беше оказал прав. Нямаше начин да са нейните хора.
По-нататъшните ѝ мисли бяха прекъснати от елегантното му, едва ли не деликатно завръщане до нея.
— Да — заяви той със задоволство. — Хората на Гонтал са. Изглежда е решил да превземе властта със сила, след като очевидно няма да може по право. Хрумва ли ти нещо?
— Питаш мен?
— Да. Имам свои хора, но те са малко далеч, а и не искам кръвопролития. Най-малкото, защото не съм сигурен на коя страна ще застанат твоите хора. Това би бил катастрофален финал. Ще е най-добре да те заведем до събранието.
— Предполагам, че хората вече се събират. Ще избират сред кандидатите, които се явят лично.
— Значи целта на Гонтал е да попречи и на двама ни да се доберем дотам. Камерхерът ще започне събранието, ще призове кандидатите и само Гонтал ще присъства. Мога да възразя след това, но вече ще бъде късно. Ако се опитаме да стигнем дотам, Гонтал ще си измисли оправдание за неправомерното ни задържане.
— Е — каза тя. — Ще стоим тук, докато стане твърде късно, ще използваме хората ти, за да се стигне до кървава баня, в която можем да се окажем губещи; или ще рискуваме да получим стрела в гърдите и да опитаме да се промъкнем незабелязани. Боя се, че Гонтал прекали със своята обидчивост.
— Сигурно Изгнаника няма да допусне това.
— Подозирам, че би казал, че е наша грижа.
— В такъв случай — каза той, — ще трябва да накараме Гонтал да съзре грешките в действията си.
* * *
Катрин се надяваше Памархон да знае какво прави. Разбира се, изглеждаше много сигурен в себе си, докато обясняваше какво възнамерява да предприеме; що се отнася до нея самата, не виждаше начин да избегне директна конфронтация. Забързаха към голямата къща, но успяха да изминат едва няколкостотин метра и се озоваха на открито, без никакъв шанс за прикритие.
— Никога не съм предполагал, че тези градини могат да бъдат толкова полезни. Предоставят изключително добра защита. Ах, добре. Нали разбираш какво трябва да правиш?
— Да, генерале — отвърна Катрин.
Той я погледна.
— Шегувам се — обясни тя.
Той изръмжа, докато се подготвяше да се изправи.
— Катрин — каза и протегна ръка. Тя го погледна малко озадачено, а после му подаде своята. — Внимавай. Тъкмо се сдобих с роднина, когото ценя. Не искам да те изгубя толкова скоро. Ще те прикривам оттук с лъка си, но бъди готова да бягаш.
Останалото беше лесно. Тя пое смело към къщата и след минута се появиха войниците на Гонтал с извадени мечове и лъкове. Това беше опасната част; ако им беше наредено да я убият веднага щом я зърнат, тогава планът щеше напълно да се провали. Точно за това бяха спорили. Тя настояваше да отиде; той беше отказал. За момент стигнаха до детинска разправия, докато тя попита:
— Защо да не го правя?
— Защото идеята беше моя. Освен това съм по-голям от теб.
Тук тя изсумтя неодобрително, а той осъзна колко абсурдно беше изказването му и се засмя.
— Не мога да стигна до хората си, не мога да командвам твоите — отбеляза тя, — а може да ни потрябват. Освен това, мога да уплаша Гонтал повече от теб. Познавам го. Няма да се осмели да ме убие. За теб не би се поколебал.
Беше се съгласил, макар и доста неохотно. Съзнаваше, че е права.
Ето защо тя пое напред към мъжете и заговори, преди да са успели да стигнат до нея.
— Вървеше да кажете на господаря си Гонтал веднага да се яви тук или гневът на Изгнаника ще се стовари върху нас и целият Антеруолд ще бъде унищожен като наказание за неподчинението му.