— Какво ще се случи след това?
— Тя ще дръпне щепсела. Никой тук няма да разбере. Не е като да убиеш хора. Антеруолд няма да съществува и ние също няма да сме съществували, освен във вашето съзнание. И така трябва да бъде; тогава историята няма да има алтернатива и ще върви към моето бъдеще, а това е избягване на катастрофата.
— Ами Роузи?
— Тя трябва да напусне Антеруолд. На всяка цена. Иначе Анджела няма да може да изключи машината.
— Може да не поиска.
— Тогава ще трябва да я накарате.
На Литън никак не му хареса. Ако онова, което му казваше този човек, беше истина — а той беше чул и видял толкова абсурдни неща, че вече не можеше да прецени кое е разумно и кое не, — значи имаше вероятност да е прав.
— Ето я, идва — каза Чън. — Моля ви, направете каквото ви помолих. Това е най-сериозното нещо, което някой някога е искал от вас.
* * *
Розалинд се задаваше откъм дърветата, махаше весело с изражение на дълбоко щастие.
— Оставих нещата на него — провикна се тя. — Скоро всичко трябва да е уредено — тя изтича и силно прегърна Литън. — Толкова много ви благодаря! Бяхте блестящ! Аз не бих се справила. Така бързо навлязохте в положението!
— Благодаря. Не че имах голям избор. Беше по-лесно да повярвам, отколкото обратното.
— Знам. Напълно забравяш за дома.
— Така… — започна той. По-добре беше да го свърши веднага. — За дома. Трябва да поговоря с теб по този въпрос. Изглежда пътят към дома ще се отвори съвсем скоро и вероятно ще бъде за последен път. Няма да има друг шанс.
— О, професоре! Не! Не още!
— Съжалявам. Не ме карай да обяснявам, тъй като знаеш, че не мога. Колегата на Анджела — тук той махна с ръка към Чън — ме уверява, че е така. Това е господин Александър Чън между другото.
Розалинд погледна Чън, който се усмихна унило.
— Неин колега?
— Да. Той казва, че трябва да вървим, и то спешно, защото в противен случай ще се случат ужасни неща. Освен това, помисли за родителите си — продължи той. — Помисли за приятелите си, за семейството. За Дженкинс. За мен. На всички ужасно ще ни липсваш.
Тя прехапа устната си, за да престане да трепери, а след това неохотно кимна и по бузите ѝ се затъркаляха сълзи.
— Предполагам, че е така — промълви, — но наистина ли се налага да си отидем толкова скоро? Сега или никога?
— Сега или никога. Съжалявам.
* * *
Моментът беше идеален; веднага щом слънцето се потопи в клоните на дърветата и светлината бързо започна да избледнява, Розалинд чу познатото тихо бучене и на същото място, както преди, се появи синкава светлина, изникна просто така. И все пак този път тя не забърза към нея. Какво можеше да направи? Да живее в измислен свят или въпреки всичките си грешки и провали да се върне при родителите си в истинския си живот?
Разбира се, че трябваше да тръгне. Не ще и дума, но ѝ се искаше да може да остане още малко! Да види света с Памархон, да пътува до екзотични места, да открие неща, за които никой не го е грижа. Тя избърса сълзите и се изправи. Не се прегърбвай, Роузи. Дамите не се прегърбват.
Радваше се, че тук няма никой; ако Памархон беше с нея, трябваше да се сбогуват. Тя знаеше, че една дума, един негов поглед, щяха да я накарат да размисли. Значи така трябваше да бъде. Вдигни брадичка, Роузи.
Пое дълбоко дъх и пристъпи напред, за да надникне към светлината, да свикнат очите ѝ, за да вижда по-ясно.
Спря и сърцето ѝ заби още по-лудо от преди. Какво ставаше, за бога…?
— Професоре! — извика тя през рамо. — Професоре! Елате да видите!
Литън забърза напред, разтревожен от треперенето в гласа ѝ.
— Вижте! Това…?
Роузи сочеше през светлината съм себе си.
— Да. Трудно е да се обясни… Това си ти.
— Какво искате да кажете? Как може да съм аз?
— Как бих могъл да знам. Има две „ти“. Едната се прибра у дома, а другата е останала тук. Поне така ми казаха.
— Невъзможно е.
— Ти мислиш така, но аз разговарях и с двете ви. Всъщност, аз съм единственият, който го е правил. Много странно преживяване.
Розалинд беше пребледняла.
— Това е ужасно.
— Не е чак толкова зле. И двете сте напълно нормални и щастливи.
— Аз знам ли за мен?
— Да. Макар да се стараеш да останеш в тайна. Не искаше да разстройваш себе си.
— Ами ако все пак се върна у дома? Кой ще спи в леглото ми? Какво ще кажат родителите ми?
— Знам, че е трудно.
— Трудно? Повече от трудно е. Ами всички тези безсмислици, които ми наговорихте? За родителите и приятелите ми? Колко много съм щяла да им липсвам. Няма да им липсвам. Опитахте се да ме изиграете. Всичко сте знаели. Как може да сте толкова нечестен?