— Всъщност…
— Реших, че трябва да се върна заради вас. Но сега… Не. Не. Вие ме излъгахте. Няма да тръгна. Нищо, което ми кажете, няма да ме накара да размисля. Там нямат нужда от мен. А и какъв живот ме чака, като ще трябва да деля всичко? Каква се очаква да бъда? Отдавна изгубена близначка?
— Това ще даде възможност на Анджела да изключи…
— Да изключи…? Какво ще изключва?
Въпросът остана без отговор, тъй като бурният протест на Чън ги прекъсна.
— Не може да седите и да си приказвате — заяви той. — Няма време за губене. Трябва да вървим. Няма да остане отворено дълго.
— Не сме приключили — заяви натъртено Розалинд.
— Ако не тръгнем сега…
— Просто ще трябва да почака.
— Господин Литън, преминете бързо.
— Не мисля…
— Тръгвайте! — кресна Чън. — Вероятно остават само секунди. Бързо!
Тонът му беше станал толкова истеричен, че Литън макар да се колебаеше, започна да пристъпва назад.
— Роузи? — извика я той.
— Вие може да тръгвате — каза тя. — Давайте. И без това тук не сте нужен — беше ясно, че не му е простила.
Последва пауза и Литън хвърли поглед към нея. После пое напред и тялото му се фрагментира и стана полупрозрачно. От другата страна се появи нов, подобен на сянка силует. Беше пристигнал благополучно.
Чън сграбчи ръката на Розалинд.
— Сега ти. Бързо — настоя той. — Трябва да изключим това безумно място. Опасно е и нестабилно. Трябва да вървим, преди да е станало твърде късно.
— Не — заяви Розалинд. — Аз няма да дойда.
— Чаках почти шест години и няма да рискувам да бъда пръснат на парченца, за да можеш ти да останеш на детската си площадка. Прави каквото ти се казва. Не разбираш ли какъв е залогът тук, глупаво момиченце?
Розалинд го изгледа гневно.
— Да — каза тя. — Това е. Няма да помръдна.
62.
— Слава богу, че ви открих! Добре дошъл отново, професоре! — извика Роузи, щом Литън премина с препъване през перголата и поклати глава от облекчение и изненада. — Сега повярвахте ли ми?
Литън не отговори, а се облегна на старата мивка задъхан. Изведнъж изглеждаше ужасно уморен.
Роузи остана изненадана; струваше ѝ се, че тя се беше възстановила сравнително бързо.
— Какво става? Да не би нещо ужасно да се е случило?
Литън посочи към перголата в ъгъла, която все още излъчваше слаба светлина. Роузи се обърна да види защо е толкова угрижен.
— Чън — каза той. — Какво прави?
— Кой?
Той беше твърде слисан, за да отговори. Вместо това стоеше втренчен към Чън и Розалинд, които се появиха, боричкайки се, в пълния си вид в мазето.
* * *
Чън сграбчи Розалинд и я стисна силно. В полумрака леко проблесна метал — нож, опрян в гърлото ѝ. Същият нож, който Джей беше представил като оръжието, с което е бил убит Теналд, и който беше оставен на олтара като доказателство, така че всички да могат да го огледат. Розалинд се съпротивляваше, опитваше се да го изрита, настъпи го и се опита да се освободи, но той не обръщаше внимание. Просто я буташе към светлината, влачеше я заднишком и от време на време поглеждаше през рамо. Той беше много по-силен от нея, а светлината беше достатъчно силна, за да се видят ужасът на лицето ѝ и сълзите, стичащи се по бузите ѝ.
Стъпка по стъпка, без да обръща внимание на писъците ѝ и опитите ѝ да го ухапе, той се придвижваше към светлината, а от време на време дори я вдигаше във въздуха. Нямаше кой да помогне; каменният кръг беше безлюден.
Той спря, задъхан от умора, но момичето продължаваше да се съпротивлява. Още едно усилие и щеше да се получи. Вече бяха достатъчно близо, светлината озаряваше телата им — ниското момиче и силният мъж, преплетени в странна прегръдка. Той се наведе леко, събра всичките си сили, обгърнал кръста ѝ с една ръка, притиснал ножа към гърлото ѝ с другата. После се отпусна. Тя изкрещя за последен път и падна от хватката му в тревата, превъртя се далеч от него, опитваше се да се отдалечи от ножа.
Той потрепери, а след това падна на една страна, сякаш някой го беше бутнал, а от рана в крака му бликаше кръв. Розалинд погледна нападателя си, дърпаше стрелата забита в крака му, а по земята течеше кръв. Накрая успя, очевидно изпитващ агонизираща болка, но това отвори кървава рана, разкъсана от върха на стрелата. Той трепереше, твърде нестабилен на краката си, но се съсредоточи към Розалинд, легнала в тревата. Ножът все още беше в ръката му и той с несигурни стъпки приближи към нея.
От близките храсти се чу вик. Антрос бързаше към тях, тъй като се боеше, че ако стреля отново, може да улучи Розалинд, но беше твърде далеч, за да стигне навреме. Ако Розалинд успееше да стане и да побегне, несъмнено ножът щеше да полети към гърба ѝ.