„Безпокоя се, че програмата за колонизиране ще унищожи коренното население, докато аз още съм тук. Моля всеки, който чете и разбира, да се увери, че съм прехвърлен обратно, преди да бъдат правени подобни опити.“
Това беше последното, което ми трябваше. Програма за изчистване на света, за да бъде на разположение на колонизатори от моето време. Разбира се, че подобна идея би очаровала мегаломан като Олдмантър. Очевидно беше и как точно ще го направи. Олдмантър обичаше парите; щеше да избере най-бързия и евтин вариант и колкото повече проектът напредваше, толкова повече мощ щеше да е необходима. Как се разчиства един свят от населението му бързо и ефективно? Антеруолд беше същинско потвърждение на отговора.
* * *
Тогава се случи и следващото значимо съвпадение, последното доказателство, ако щете. На път към вратата чух шум през прозореца, който гледаше към главната алея — някога обградена от дървета, а сега по-скоро буренясал терен. Все пак беше останал малко чакъл, който вдигаше шум и точно това ме накара да погледна какво става. Отвън спряха черна кола и чисто бял ван. Видях от колата да се показва непогрешимата фигура на Сам Уинд.
Не беше добре. Щяха да почукат, Хенри щеше да отвори, те щяха да открият „Почерка на Дявола“ и да си помислят, че е някакъв код за комуникиране със Съветския съюз. Въображението на Сам Уинд винаги е било ограничено. Нямаше да мога да го унищожа. Беше му писано да оцелее. Или вероятността налагаше по-скоро да просъществува.
Не можех просто да споря по темата. Нямах намерение да се връщам в затвора само заради удовлетворението да демонстрирам, че историята не може да се повлияе значително само от действията на един човек. Все още исках да докажа, че не е вярно. Не можех да направя особено много за Хенри, но можех поне да спася себе си.
Отидох на пръсти до стълбището в другия край на коридора, което водеше долу до старата кухня и щом чух със задоволство, че Хенри беше дал воля на приказливостта на леля Гърти, се измъкнах тихичко през входа за доставчиците; прекосих тревната площ към най-близките дървета, а след това заобиколих до пътя, където бяхме оставили колата. Карах до Хиърфорд, оставих я в странична уличка и взех влака до Оксфорд.
* * *
Колите, които пристигнаха, докато Литън чакаше Анджела да слезе, бяха много тихи, трябваше да го признае. Когато входният звънец прозвуча, той седеше нищо неподозиращ срещу леля си и се опитваше да открие смисъл във все по-странното ѝ бърборене. Вероятно затова не беше нащрек както обикновено.
Навремето никога нямаше да успеят да го хванат така лесно.
Той погледна през прозореца. Малката хайка, предвождана от Сам Уинд, вече беше пред вратата, мрачна и решителна. Нямаше какво толкова да се направи; беше твърде стар за гимнастически упражнения, а и съзнанието му беше заето от други неща. Влетяха един по един, но Литън вече безмълвно се връщаше в дневната.
— Гостите ни за вечеря! — изписка леля Гърти. — Подранили са!
Сам не ѝ обърна внимание.
— Боя се, че всичко свърши, Хенри — заяви той.
— Боя се, че е така. Разочарован съм от теб, Сам, да биеш толкова път, след като имаш да вършиш по-важни неща.
— За какво дойде тук?
Литън извади тънката книжка от джоба си.
— Няма да ти се стори особено бляскаво.
Сам го погледна.
— Какво е това, по дяволите?
— Виж сега. Предполагам, ще си помислиш, че е някой неразбираем код. Не е. Поне не такъв, какъвто на теб ти се иска.
— Кога стана съветски шпионин, Хенри? По време на войната или преди това?
— Каква първосигнална идея — каза меко Литън. — Сериозно съм обиден.
— Години на изтичане на информация и предателства. Ти беше недосегаем, златното момче на Портмур през войната. Никой никога не те е подозирал, беше така защитен от неговата аура. Възрастта, приятелю. Трябваше да се откажеш още преди години.
— Вероятно си прав за това — отбеляза Литън.
— Последното доказателство беше появата на онзи човек и нападението над Волков.
— Виждам, че много си мислил. Някъде далеч ли възнамеряваш да ме пратиш?
— Да.
— В такъв случай, преди да тръгнем, Сам Уинд, бих искал да разменим няколко думи насаме, ако не възразяваш. Няма да отнеме много време.
Уинд го изгледа с подозрение, а после кимна.
— Мисля, че прозорците на кабинета все още имат стъкла. Ако приятелите ти останат тук…
Литън поведе Уинд през вратата, а после в стаята от другата страна на коридора.
— Бедният приятел. Половин час с Гърти и ще бъде готов да замине за Москва.