Литън беше убеден, че подходът му определено е по-добър. Всеки, който се сблъсква със свръхестественото, би се ужасил, изненадал или ахнал от възхищение. Бернадет от Лурд7 беше реагирала така, както също и повечето хора, предразположени да вярват в неща, които в действителност никога не са виждали, били те богове или летящи чинии.
Бедата беше, разбира се, че Луис боравеше с простичък свят, където, колкото и да бе странно, свръхестественото нямаше място с изключение на онзи негов досадник лъва8, вероятно най-безинтересното създание в литературата. Това бе крайно неудовлетворително. Ако някой плъх заговореше (въпреки извънредно неадекватния му вокален механизъм и оскъдния мозък, непригоден за друго освен цвърчене), героите му не оставаха ни най-малко изненадани. Ако бобър предложи чай, единствената ви реакция би била да уточните с колко бучки захар да бъде. Луис се беше опитал да измисли цял свят, но бе създал само английско предградие за средната класа плюс няколко меча.
И все пак, след като Литън беше решил да пише за привидение, та да покаже как ще реагира човек при появата на някоя фея, трябваше да признае, че сам си е създал проблем. Как щеше да продължи сега? Една от възможностите беше да напише първото, което му хрумне, но той подозираше, че ще трябва да измине по-дълъг път. Освен ако не успееше да прокара религията в основната идея, както и мястото ѝ в различните общества. Можеше да изчака и да размисли, но беше сигурен в едно. В историята му нямаше да има феи. Поне не истински.
Настъпваше мракът на английската есен; лятото беше провело достойна битка тази година, но сега се предаваше пред неизбежното. Навън студената нощ вече щипеше с по-сериозен зимен студ; беше този момент от деня и годината, в който хората спускаха завесите и се изолираха от външния свят, докато отново настъпи утрото. Момент за комфорт и чай и малко от пандишпанените сладкиши, изкушението му в събота вечер, приготвено специално за него от госпожа Морис, която кой знае защо се беше нагърбила с тази задача преди няколко години.
В действителност не харесваше влажните пандишпанени ивички с тънък слой ягодово сладко. Но те носеха радост на госпожа Морис и тя щеше да се засегне, ако той не ги ядеше. Затова пиеше чая си в тапицираното кресло край камината и от време на време се поддаваше на изкушението да скрие сладкишите под канапето, докато тя си отиде, след което можеше спокойно да ги изхвърли.
Беше леко изненадан от написаното до този момент; определено не беше възнамерявал да се отклонява в дебрите на мистичното, поне не толкова скоро. Беше се впуснал в представи за нещо, което наподобяваше религия. Съзнаваше, че трябва да обрисува определени вярвания, но не искаше те да завладяват по-голямата част от разказа му.
Досещаше се откъде беше дошло всичко. Роузи беше попитала — със странна настойчивост, сякаш беше важно — за привиденията и въпросът на момичето го беше накарал да разсъждава по него, особено след като вече беше нахвърлил идеята си, в която представяше учените като авторитетните фигури. Всички общества пазеха вярвания за свръхестествени явления, но естеството на привидението говореше много за хората, които го бяха видели. Механизираните общества се плашеха от механични неща, духовните общества се плашеха от духовни неща. Системата на вярвания в Антеруолд трябваше да се изгради внимателно.
Роузи, господ да я поживи, беше все още — и то на границата — в онзи невинен етап, в който във въображението ѝ още имаше място за духове и феи. Това без съмнение нямаше да трае дълго. Скоро щеше да се тревожи за дрехи и ухажори. Всъщност вече се забелязваха тревожни признаци за това.
Той харесваше момичето, което притежаваше невероятен дух и невзрачни родители. Роузи ги беше запознала веднъж, когато се бяха срещнали на улицата. Майка ѝ беше глупава и дребнава жена; баща ѝ — скучен традиционалист. Как изобщо бяха създали момиче като нея, умът му не побираше. Можеше единствено да предполага, че е станало объркване в болницата и са си дошли у дома с чуждо бебе. Те всичките изглеждаха почти еднакви на тази възраст, затова никак не беше изключено. Лесно би могло да се допусне грешка.
Семейство Уилсън живееха на съседната улица, отвъд един от онези невидими, но с голяма власт вододели, които пресичат повечето английски градове. Литън притежаваше занемарена викторианска къща, с малък преден двор на улица с дървета покрай тротоара. Семейството на Роузи живееше в занемарена викторианска къща без останалото. Едната улица беше запазена за хора от академичните среди, адвокати и бизнесмени; другата беше населена със собственици на магазини и банкови чиновници. На никого от тях не би хрумнало да си позволи да живее в чуждата територия. Това не беше правено досега, а Англия беше място, където, щом нещо не е правено, то придобиваше много по-голяма сила от който и да е закон.