— Хенри, ти…
— Портмур не се бои, че ще предаде Службите на руски шпионин, щом се пенсионира, Сам. Бои се, че няма да ги предаде на руски шпионин.
Литън седна до Уинд и разтърка ръце, за да ги стопли.
— Ти си — трябва да си — основен кандидат за длъжността на Портмур. Той искаше да те отстрани от пътя си, така че собственият му кандидат да успее. Дори ми каза, че смята за нужно да отхвърли всички главни претенденти. Ако можех някак да те закова, това щеше да бъде добре за него, но сигурен съм, идеята му е била, че така и няма да стигна до заключение. Тогава щеше да заяви, че сянката е надвиснала над всички и за всеки случай не бива да се избира никой от вас. Гонтал ми даде тази идея.
— Кой?
— Няма значение.
— Кой е неговият кандидат?
— Нямам представа. Ще трябва просто да изчакаме и да видим.
— Имаш предвид да го оставим на поста му? Това е нелепо.
— Помисли за всичката грешна информация, която можеш да подадеш на руснаците. Помисли за начините, по които пазим сега малкото останали ни хора. Помисли за удоволствието да изчакаш, докато избрания от него кандидат е оповестен и могат да бъдат заловени и двамата.
— Сигурен ли си за това?
— Дори се опитах да не мисля твърде много по темата. Но да. Сигурен съм.
Уинд седеше безутешно на канапето и за пръв път от години изглеждаше, сякаш не може да се справи със ситуацията.
— Съжалявам, Сам. Аз имах повече време да свикна с тази идея от теб. И аз изпитвах уважение към Портмур. Той беше — и по неговия си начин все още е — смел и лоялен. Беше невероятен през войната, но съм сигурен, че той е шпионинът, когото търсим от толкова години. Ако организираш добро разследване, сигурен съм, че ще откриеш достатъчно, за да го потвърдиш.
— Случаят не е добре подплатен.
— За момента. Не би издържал в съда, а ако американците някога открият, че всяка тайна, която са споделяли, веднага е била съобщавана в Москва, никога повече не бихме могли да излезем на публично място с изправена глава.
— И?
— Тихо пенсиониране, рицарско звание, вероятно директорски пост в университета в Кеймбридж в замяна на пълни отчети и главата на протежето му на поднос. В действителност нямаме голям избор. Освен това навремето наистина беше герой. Дължим му го.
Уинд се наведе напред, опрял ръце до устата си.
— Боже господи — каза тихо той. — Кога си открил това?
— Не го подозирах, докато не ми се наложи. Приемах го категорично за най-добрия, упорит и лоялен човек. И той беше такъв, разбира се. Просто лоялен към нещо друго.
* * *
— Чудя се къде ли може да е Анджела? — попита Литън, когато след кратко претърсване на къщата не откриха и следа от нея. — Сам, може ли да пратиш някой от хората си зад къщата да погледне дали колата ѝ още е там?
Върнаха се след десетина минути и съобщиха, че няма кола, а само пресни следи от гуми.
— Вероятно ви е чула да идвате и се е бояла от най-лошото. Не е изненадващо, предполагам; вече прекара голяма част от деня в килия, а в момента е доста заета. Може би никога няма да промени мнението си.
— Ще ѝ се извиня коленопреклонно, щом имам тази възможност.
— Само се надявам да не предприеме нещо крайно, като например да изчезне завинаги.
— Как би могла да го стори?
— Много би се изненадал. В момента съм наникъде. Ще трябва да ме закараш у дома, Сам. Не мога да остана тук.
— Но не веднага. Първо трябва да видя Волков или както там му е името. Трябват ми показанията му, както и твоите. Това може да почака. На сутринта ще те кача на влака.
— Съгласен съм — отвърна Литън. — Предполагам, че няколко часа не са чак от такова значение.
Сам изпрати хората си, а Литън се сбогува с леля си и обеща скоро отново да я посети.
— Доведи и очарователното младо момиче. Много е симпатична.
— Ще го направя, стига да мога — обеща той.
После двамата с Уинд тръгнаха в нощта.
— Поне не вали — отбеляза Литън. — Всъщност е доста приятна вечер.
— Няма дълго да е така — измърмори Уинд. — Ще видиш.