— Аз… ами…
— Има толкова много за вършене, Джей. Ще бъде прекрасно и плашещо за всички нас. Ще трябва да спорим, да убеждаваме и ласкаем.
Джей се усмихна.
— Кое мислиш, че трябва да е първо?
— Първо? Е, първо ще идем да гледаме онази церемония. След това отиваме в Осенфуд. Знаеш ли, струва ми се, че ще е по-добре да стигнем там преди Гонтал. После, ами всъщност после започва истинското забавление. Сега предлагам да…
И едрият мъж и слабичкото момче вървяха, смееха се и си приказваха във все по-тъмната нощ, всеки от тях по-развълнуван от когато и да е през живота си, докато стигнаха до големия вътрешен двор, в който се провеждаше събранието в присъствието на всички възрастни във владението, които бяха успели да стигнат навреме. Атмосферата беше силно напрегната и беше ужасно шумно. Камерхерът вече говореше при пристигането им, но трудно се чуваше. Беше изрецитирал нужните думи два пъти, но му се наложи да ги извика трети път, преди присъстващите да се успокоят и церемонията да продължи.
— Кой — почти крещеше той — ще се представи пръв пред събранието?
Катрин излезе напред с царствена осанка въпреки облеклото си. Мнозина едва я познаха, но щом успяха, из двора се надигна одобрителен шепот, последван от тропане с крака — първо започна един, а след това се присъединиха и всички останали, удряха нозе в земята, викаха и се радваха да я видят отново. За пръв път тя наруши протокола и по бузите ѝ се търкулнаха сълзи в отговор на тяхното посрещане.
— Има ли някой, който твърди, че заслужава повече титлата? Има ли някой по линия на Теналд, който иска да се представи?
Всички се втренчиха в Памархон. Това беше моментът, за който беше мечтал години наред. Моментът, който беше изстрадал и за чието постигане беше кроил планове. Той пристъпи напред уверено и с ясен и силен глас заяви така, че всички да чуят:
— Не аз!
— Това ли е окончателната ви дума?
— Да.
— Тогава има ли друг член на фамилията, който иска да се представи?
Гонтал сам беше решил още да не си тръгва; някой по-чувствителен със сигурност би го направил, би се оттеглил от поражението и унижението. Гонтал очевидно беше по-дебелокож. Той държеше на коректността и правилата. Те го бяха поддържали и ръководили през целия му живот и той се чувстваше длъжен да ги почете дори и сега. Това не означаваше, разбира се, че му е приятно. Въпреки това стоеше там, гордо изправен, леко скован при задаването на въпроса. Той също пристъпи напред, вдигна глава и изрече:
— Не аз! — макар че, както много хора забелязаха, тонът му не беше особено ентусиазиран.
Камерхерът имаше още много за казване, но никой не го чу. Беше седмица без паралел, а само няколко часа по-рано мнозина изпитаха най-силния ужас в живота си.
Бяха видели неща, за които щеше да се говори още поколения. Владетелят им беше изгубен, а след това отново намерен. Бяха стигнали почти до война. Пророчествата от едно време се бяха сбъднали и всели неистова уплаха у всички тях.
Сега всичко беше възстановено и простено. Осенфуд и Уилдън бяха отново в хармония. Петното върху семейството на Теналд беше изчистено. Невинният беше оневинен, виновният беше наказан. Денят на съда беше настъпил и отминал, а те бяха освободени от изкупване на греховете си.
Нищо чудно, че никой не чу как камерхерът произнася:
— В такъв случай декларирам, че Владетелят на Уилдън отново става Владетел и това слага край на избора — макар той много да се постара.
Всички бяха твърде щастливи, твърде шумни и твърде развълнувани, за да му обърнат внимание.
Сред суматохата Памархон беше първият, който дойде да поздрави Катрин за новото възкачване на трона.
Тя се усмихна.
— Не си длъжен да демонстрираш подчинение пред мен — каза тя, щом той ѝ се поклони. — Знаеш го не по-зле от мен. Върви. Намери тази твоя съпруга. Ако ще се кланяш пред някого, то тя го заслужава повече от мен.
— Тогава с твое разрешение…
Той се измъкна през вратата.
И се натъкна право на Антрос, който носеше Розалинд на ръце в рокля, обляна в кръв.
* * *
Памархон извика отчаяно и изтича към моравата, където беше спрял Антрос.
— Какво се случи? Какво ѝ е?
— Жаки — отвърна Антрос.
Дишаше тежко заради усилието да донесе Розалинд толкова далеч и тъй бързо, ужасѐн, че ако се забави, тя може да изгуби много кръв и да умре, а ако тича, може да ѝ причини болка.
— Духът си тръгна през светлината, а Жаки се опита да накара Розалинд също да тръгне. Теглеше я със себе си и аз стрелях. Духът ми беше поръчал така, струва ми се. Той имаше нож и я намушка, преди Розалинд да го избута. Той изчезна.