Докато обясняваше, положи Розалинд върху тревата, а Памархон, който имаше известни умения в тази област, я огледа внимателно. Лоша рана през ребрата, където ножът на Жаки я беше уцелил, преди тя да го изтласка през светлината. Кървеше обилно, но изглеждаше по-зле, отколкото беше в действителност. Тя отвори очи при допира му и се усмихна, щом видя тревожното му лице.
— Всъщност не съм чак толкова зле — каза тя. — Наистина мога да ходя, благодаря ти.
— Да не си посмяла.
Розалинд лежеше неподвижно, докато той я преглеждаше, а след това се усмихна на Антрос.
— Спасяваш ме за втори път, Антрос Смелия — промълви тихо тя. — Надявам се професорът да не е чел за Ланселот и Гуинивиър44.
Памархон я вдигна сам и я понесе към къщата, а Антрос изтича напред да извика лечител. Катрин излезе и на мига изостави церемонията по встъпването, за да ускори нещата. След това лечителите поеха положението в свои ръце и ги изпъдиха, настаниха я в меки чаршафи, преоблякоха я в чисти дрехи и промиха раната, преди да я превържат.
— Не гледай така уплашено, млади човече — скара се някой на изпадналия в паника Памархон. — Като че ли никога не си виждал кръв досега. Върви си. Тя няма нужда от теб, а и ние също. Трябват ѝ тишина и спокойствие. Можеш да я видиш, щом приключим. Раната не е чак толкова тежка, така че спри да се тормозиш.
И на Памархон му се наложи да чака в компанията на Катрин и Антрос. Постоянно крачеха напред-назад и пращаха послания, за да узнаят как е тя.
— Всеки би разбрал, че е влюбен — отбеляза Катрин тихо пред Антрос, докато го наблюдаваха. Той се засмя тихо. — Изглежда си се справил доста добре там — добави тя.
— Следвах инструкции.
— Подозирам, че не си получил такива.
— Може би.
Други проблеми тревожеха съзнанието на Антрос.
— Памархон — каза той. — Ами Осенфуд?
Той кимна.
— Щом видя Розалинд, тръгвам. Ще трябва да побързам. Искам да стигна преди веселата дружинка на Гонтал. Сигурен съм, че вече е изпратил хора, но самият той още е тук. Катрин, ще се погрижиш ли да не тръгва до утре сутринта?
— Ще го задуша с любезност и гостоприемство. Ако този подход не подейства, ще отворя някое от най-добрите бурета с бренди в Уилдън. Щом приключа с него, едва ли ще помни какво изобщо е Осенфуд.
— Благодаря ти. Антрос, ти трябва да се върнеш в лагера и да кажеш какво се е случило. Да успокоиш всички. Кажи им, че ще им обясня след завръщането си.
* * *
Памархон се върна след два дни изтощен, но удовлетворен. Беше направил всичко необходимо, потегли напред с най-добрият кон на Катрин и спря хората си на по-малко от двайсет и пет километра от Осенфуд. Каза им, че експедицията вече не е нужна. Прекрасни неща се случили в Уилдън…
Бяха устроили лагер и той им разказа история, каквато никой не бил чувал до този момент. Разказа им всичко — от похода до Олтара, до появата на духа, за процеса и свалянето на маската на убиеца Жаки.
— Духът накара Катрин да сложи край на тази измама. Тези, които искат, могат да продължат да живеят тук свободно и със своя земя. Останалите ще бъдат възнаградени, всяко престъпление ще бъде опростено и ще могат да идат където пожелаят.
— Ами ти? — обади се Джон.
— Ах, мили приятелю! Ще се оженя за моята фея и ще помогна на хората си да се устроят. След това ще взема един кораб, най-добрия кораб, строен някога, и ще предприема плаване.
Погледна лицата им, проблясващи на огъня, видя колко ги с изненадал с всяка част от разказа си.
— Ще имам нужда от екипаж, разбира се — добави той. — Работа за приключенци, смели и безразсъдни хора. Случайно да знаете къде мога да намеря такива?
Скован от болка, уморен, мръсен, гладен и жаден, той пристигна в Уилдън и се свлече от добичето, което беше не по-малко уморено от него. Беше ли се подобрило състоянието на Розалинд? Дали не го бяха излъгали или допуснали грешка? Ами ако беше изпаднала в кома, беше получила инфекция или дори беше умряла?
Той забърза през прекрасните градини. Слънцето залязваше на запад и той зърна слабичка младежка фигура — някой тичаше към него от стаите на лечебницата и махаше с ръка.
Изпълни го облекчение, което прогони цялата умора и той също се затича.
* * *
— Трябва да си много мил с мен, Памархон, нечий син — каза Розалинд, след като най-сетне бяха способни да се отделят един от друг. — Докато сме живи. Знаеш го, надявам се. Сега не мога да си ида у дома. Никога. Направих избора си и това беше ти. Надявам се да не си размислил.