От време на време група момчета минаваше край къщата на Литън на път към парка, където щяха да играят футбол, а един път крайно безинтересният по-голям брат на Роузи беше ритнал топката в градината му. Беше твърде уплашен да дойде сам и Роузи беше изпратена да я прибере. Литън ѝ я подаде мрачно и поприказваха малко за времето само заради удоволствието да накарат момчетата да почакат.
Няколко дни по-късно се поздравиха на улицата и отново си поговориха; тя видя Професор Дженкинс изтегнат до един отворен прозорец — рядък случай, в който се беше изложил на свеж въздух — и го погали. Литън я предупреди, че котаракът може да бъде зъл, но Дженкинс се изправи и дори се показа игрив. Постепенно тя започна да се отбива и малко по малко станаха добри приятели дотолкова, доколкото можеха да бъдат петнайсетгодишно момиче и петдесетгодишен мъж с малко общо помежду си. Роузи започна да се грижи периодично за Дженкинс, а Литън ѝ даваше малко пари за благодарност.
Беше дарил своето привидение с нейното палто и лице. Тя беше хубаво момиче и лицето ѝ беше подходящо за такова на фея, стига да не беше нелепата ѝ подстрижка. Палтото, от друга страна, беше ужасно. Червено, найлоново и лъскаво. Модата на подрастващите.
* * *
Специалността на Литън беше сър Филип Сидни, фаворит на кралица Елизабет, придворен, учен, поет и човек на действието. Нищо чудно, че беше загинал в битка срещу испанците през 1586 година. Романтичен персонаж; елегантен, красив, от добро потекло, макар способностите му да не бяха толкова невероятни, колкото си беше въобразявал. Имал бе амбиции за ключова позиция в правителството, но Елизабет, с присъщата си мъдрост и далновидност, го беше държала на една ръка разстояние. Великата кралица бе приемала изключително подозрително всякакви прояви на екстравагантност и разточителство, освен когато не бе опирало до нея.
Той бе компенсирал това със сътворяването (или поне започването — така и не беше довършил нищо) на най-великата любовна история, писана на английски език. Почти никой не е чувал за нея сега, което е жалко, защото ако съвременните вкусове отстъпят на заден план — ако не държите на сюжет, действие, събития, етични норми, структура или ритъм, ако не ви безпокоят абсурдни съвпадения или нелогична мотивация, ако твърде протяжните маловажни отклонения не ви дотягат, — тогава неговата „Аркадия“ притежава много на брой прекрасни качества. Героите му не правят много, трябва да се признае; единственото наистина забележително събитие в цялата книга е съблазняване, но Сидни го е отрязал при пренаписването от страх да не го сметнат за вулгарен.
Останало е някакво зачатъчно повествование, пълно с толкова абсурди, че е най-добре да бъде игнорирано — аристократи, облечени като селяни (когато не се предрешават като жени), влюбени в други селяни (които също са аристократи) и дегизирани по не особено съществени причини. Много от сюжетите на Шекспир са в този дух, макар и по-кратки.
Освен това за Сидни сюжетът е само повод за приказване. Вместо да правят нещо, персонажите говорят такъв прекрасен език, че е трудно да му се устои. Думите създават въображаеми пейзажи на съвършенство, нежен блян за топли вечери с ромолящи поточета и пъстра слънчева светлина, която се прокрадва през листата в гората.
Смъртта и опасността имат своето място, но само за да подчертаят съвършенството на настоящето. И други са постигали подобен ефект — сцената от „Великият Молн“9, в която Молн отива на парти в стил Вато на изискано имение, пълно с елегантни жени в коприна и мъже в костюми на Пиеро. Карнавалът във Венеция, където реалността отстъпва място на фантазиите и те изпълват целия град. Всички тези образи и впечатления се бяха загнездили в съзнанието на Литън в младежките му години, тайно избавление от реалността в сивата индустриална страна, изпълнена с размирици и помрачена от облаците на поредна война.
Литън никога не позволи въображението му да превземе реалността. Сидни беше човек, когото той изучаваше; Молн — герой от книга; Венеция — град, който бе посетил. И все пак с годините неговите спомени и проучвания бавно се пренареждаха в съзнанието му до момента, в който Антеруолд започна да се оформя, особено териториите на Уилдън, централната точка, от която започна цялата история, също както светът на Сидни беше произлязъл от владенията на сестра му, графиня на Пембрук.