— Ще ти отговоря. Как се казваш?
— Калан. Син на Перел.
— Значи Калан Перелсън. Когато те срещна, какъвто и да съм станал, ти ще си мой приятел и ще отговоря на въпросите ти.
Калан изглеждаше трогнат от неговата наивност.
— Благодаря. Ще ми простиш ли, ако ти кажа, че не ти вярвам?
— Не — отвърна Джей малко тъжно. — Не, няма да ти простя.
* * *
Джей никога преди не беше виждал град, а Осенфуд, където живееха учителите, беше доста голям. Там живееха приблизително шест хиляди души през по-голямата част от годината, макар броят им да се променяше според сезона. Намираше се край река и до него водеха четири пътя, по един в посоката на всяка стрелка на компаса. Необичайното бе, че имаше сгради, пръснати край тези пътища на около километър и половина извън територията на същинския град.
Толкова много къщи, толкова много хора, друскането на каруцата по пътищата, павирани с камък, всичко караше Джей да трепери от вълнение. Още по-тревожно беше, когато спряха пред огромна сграда с невъобразимо великолепие.
— Е, пристигнахме — съобщи весело Калан. — Дом, свиден дом. Ист Колидж, където е и учителят Хенари, където ще бъдеш и ти, докато завършиш или докато те изхвърлят оттук.
Той стъпи на земята и зачака.
— Ако си мислиш, че ще ти нося багажа, сбъркал си — подвикна.
Джей се озърна за жалката си мешка, в която беше побрано всичко, което притежаваше на този свят: две ризи, два чифта панталони, чифт налъми, едни обувки, негова гордост и радост. Също и парче дялано дърво, което чичо му беше дал веднъж. Нищо друго. Поне торбата беше лека.
После и той скочи долу и откри, че Калан разговаря с млад мъж, който беше спрял да зяпа. Джей се зачуди дали е признак на добри маниери да избърза и да се присъедини към тях, но за по-сигурно се отказа. Въпреки това се заслуша напрегнато.
— Изненадан съм да те видя тук — каза Калан.
— О, по работа е. Някой трябваше да дойде и аз предложих. Срещу дребно заплащане, нали разбираш? — той посочи към Джей. — Какво си имаш тук?
— Хенари го откри. Помоли да го доведа.
Младият мъж го повика с пръст и Джей послушно се приближи.
— Откритие на учителя Хенари? Ти си късметлия. Надявам се, че го осъзнаваш?
Той беше висок и изискано облечен млад мъж, може би десетина години по-възрастен от Джей, но десетилетия напред по отношение на обноски и самочувствие. Джей забеляза, че разговаря с прошарения войник фамилиарно и дори шеговито, сякаш му оказваше благоволение. Джей се почувства още по-объркан.
— Е, няма да те задържам. Надявам се, че службата ти скоро ще свърши и ще се върнеш в родното си място, Калан Перелсън. Дърветата ни ужасно са се затъжили за теб.
— И аз съм се затъжил за тях. Ще се върна съвсем скоро.
Младият мъж кимна и се отдалечи. Калан изръмжа.
— Кой беше този?
— Племенникът на лорд Теналд. Опасна работа, не мислиш ли? Всъщност не е лош младеж, но е донякъде твърде самонадеян. Поне притежава честност и приличие, което е ценно в наши дни.
Джей не разбра и думичка, а Калан се разсмя на озадачаването му.
— Ще трябва да се научиш по-добре да прикриваш невежеството си, млади човече. Помни: учителите знаят всичко, дори да не знаят нищо. Търговците са честни, дори и да са мошеници, а владетелите на области са справедливи, дори да са пълни негодници.
— Ами лесничеите?
— Прекрасни хора до един — отсече той. — Хайде. Стисни зъби, успокой нервите и ме последвай.
Джей направи каквото му беше казано и на следващия ден започна новият му живот.
8.
Преговорите на Хенари с родителите на Джей минаха сравнително леко; те не само бяха горди от идеята да имат ученик в семейството, но и баща му беше радостен, че ще му види гърба. Хенари правеше услуга на всички; момчето имаше склонност лесно да си намира белята, ако не е в подходяща среда, а Хенари можеше да му предостави такава. През следващите няколко години от живота си щеше да работи по-усърдно, отколкото някога си беше представял, че е възможно.
Щом натовариха момчето и войниците в каруцата, той и Посетителя яхнаха конете си и потеглиха. И двамата бяха изтощени. На Хенари му се искаше спътникът му да няма желание да говори по целия път. Младият мъж, един от студентите му, беше Посетител за пръв път. Беше нервен и Хенари беше решил да го държи за ръка, да го напътства. Сега беше въодушевен от облекчението, че всичко беше преминало, без да се стигне до катастрофа. Той беше твърде нетърпелив и обичаше да се перчи. Хенари беше до него, за да овладява вълнението му. „Спокойно, момчето ми. Какво ги е грижа за прецедентите? Ще ти повярват. Не е нужно да им изнасяш и лекция. Животът им и бездруго е труден.“