Бях се прицелила към Сан Франциско през 1972 година; това, че се озовах в малко селце на около пет километра южно от Мюнхен през 1936 година беше доста добро попадение. Няма да описвам изживяването от приземяването в свят, толкова различен от всичко познато за мен, така жесток и отровен в много отношения. Достатъчно е да кажа, че беше странна история. Новата реалност така те поглъща, че бързо забравяш обстоятелствата от собственото си минало; осъзнах, че посвещавам малко време на мисли за предишния си живот, който твърде бързо доби усещането за сън, разграничен от настоящото ми съществуване.
Но имайте предвид, че никак не ми беше по-лесно; дори след като си върнах здравия разум, вероятността да допускам грешки и да привличам вниманието беше огромна. Като начало социалните нрави бяха напълно различни. Сдобиването с пари беше странна работа, а също и отношението към останалите — в зависимост от възрастта, пола, благосъстоянието, образованието, местоположението и убежденията — беше невероятно сложно. Всъщност бях много доволна, че разполагах с достатъчно време, за да свикна с всичко това. Възстановявах се, затова реших, че мога да го правя поне по приятен начин. Бях се спряла на сърф и кола „Тъндърбърд“, но след като се преместих във Франция през 1937 година, открих че там има повече от достатъчно удоволствия, с които да запълвам дните си за известно време.
Бях заминала с пълен куфар с импланти, което много улесни живота ми. Например свободно говорех немски и се справях също толкова добре с още двайсет и три езика. Притежавах необходимите умения да работя като висококвалифициран адвокат или хирург; бих могла да спечеля няколко Нобелови награди, като просто отпечатам работата на други хора малко преди тях. Според стандартите на времето бях също и забележително красива и здрава и с лекота бих могла да стана първокласна филмова звезда. Разбира се, не направих нито едно от тези неща, тъй като не желаех да привличам внимание, за всеки случай.
Липсата на вестници обаче причиняваше известно неудобство; помнех, че скоро ще започне война и в най-общи линии знаех кой ще спечели, но нямах представа какво ще се случи утре повече от всеки друг. Несъмнено глупаво, но аз бях физикоматематик, чиято специалност е времето; събитията бяха епифеномен, който никак не ме вълнуваше. Бях леко разтревожена от новините за дефицит на стоки (исках простичък живот, но не оскъден простичък живот) и от факта, че мога да обеднея, но съвсем скоро открих, че пресмятането на движението в цените на стоките е абсурдно лесно. Елементарни математически способности и обикновена звездна карта ми бяха напълно достатъчни.
Затова прекарах няколко месеца в Париж, докато умножа дребна сума пари по най-приятния начин, по който би могла да го направи една жена в онези дни, а също така изработих и формула за предвиждане на пазарите. След това подредих финансите си и се установих на тихо местенце в провинцията, където овладях ексцентричността си — в действителност поведението ми беше много странно и ми бяха нужни години, за да се науча как да се държа правилно и без да будя подозрения — защитена от любопитни очи, докато бъда готова да се впиша.
Появих се по време на войната, тъй като ако не правех нищо, бих привлякла повече внимание, отколкото ако вземах участие в ставащото около мен. Освен това се преместих в Англия, тъй като Франция не обещаваше особено много развлечения вече. Тогава бях свободна да се захвана с работата си. Колкото и да е странно, открих, че най-голямото ми предимство беше отсъствието на помощници. Съзнанието ми можеше спокойно да блуждае, освободено от оковите на стандартните процедури, можех да подхождам към проблемите от напълно различен ъгъл. Беше прекрасно.
10.
Годините минаваха, а Джей работеше, учеше и растеше. Когато стана почти седемнайсетгодишен, той се беше превърнал в млад мъж, по-самоуверен и някак по-добре успяващ да прикрие естествената си склонност да се съмнява в авторитетите, да оспорва заповедите и да върши нещата така, както на него му се струваше, че е най-добре. Имаше приятели, макар да не беше известен като един от буйните и общителни ученици. Все още беше труден характер, но като цяло това се ограничаваше до работата и само в редки случаи се отразяваше на държанието му, което беше любезно и внимателно. Истина бе, че често го мъмреха за отсъствие от лекции, но притчите, които пропускаше, сякаш бяха целенасочено избрани. Тези, на които редовно не присъстваше, бяха само най-досадните. Според Джей да седи край реката и да се взира замечтано в небето, беше много по-ценно и поучително и доста често на Хенари му беше трудно да не се съгласи.