— Може и да се споменава.
— Как се е казвал?
— Не знам. Бил е известен като Фортуна10, тъй като хората са вярвали, че носи добър късмет.
— Бих искал да разбера повече за него. Ако получа позволение да се върна отново…
— Ще трябва да се отнесем до съвета, но с моята препоръка съм сигурна, че ще бъдеш приет като почетен гост.
В този момент Джей си спомни за задачата да се грижи Хенари да е доволен.
— Преди това трябва да се върна в Осенфуд и да докладвам за неуспеха си да открия Жаки.
— Преди време — заговори тихо тя и го погледна, за да види реакцията му — Жаки дойде при мен и ме помоли да остави нещо в Залата на Историята.
Очевидно беше преминал някакъв тест.
— Наистина ли? Написал е своята история? Болен ли е бил?
— Не, но той смяташе, че е важно и се боеше да не бъде унищожено или изгубено. Беше необичайно, но съвсем скоро преди това беше помогнал на най-голямата ми дъщеря при трудно раждане. Дължах му услуга в отплата и той ме помоли за това. Беше пакет, опакован плътно в хартия и здраво вързан. Каза, че принадлежи на този, на когото ще бъде от полза. Съмнявам се да е истински ценно или пък важно. И все пак Жаки беше малко смахнат. Научихме се да не обръщаме внимание на тези периоди, но той крещеше и говореше с различни гласове, строполяваше се на пода и ридаеше. Не буйстваше, но страдаше, а в това нямаше логика. Мисля, че в тези моменти е писал.
— В такъв случай и написаното няма да има смисъл.
— Може би не.
— Може ли поне да погледна?
— Моля, настани се на някоя маса. Ще ти приготвя пакета.
И така, Джей седна и събра мислите си, а жената се върна, остави пакета на бюрото пред него и след това се отдалечи. Джей не ѝ каза нищо, тъй като не беше редно да се говори в присъствието на чужди спомени.
Бавно развърза канапа, с който беше вързан пакетът и го отвори. Той съдържаше книга, подвързана с кожа, с прекрасен дизайн и изработка.
Отгоре имаше лист хартия с написана на ръка бележка, с абсолютно четлив почерк, колкото и шокиращо да беше това.
„Чети, ако можеш, и проклет да бъде този, който няма да разбере. Нека и него го сполети лошата ми участ.“
Ужасѐн, Джей нададе вик, който отекна из прекрасната зала.
— Не приближавай — нареди той на жената, която затича към него. — Пакетът е прокълнат.
Тя се отдръпна бързо.
— Добре ли си?
— Засега.
— Какво смяташ да правиш?
— Не знам.
Той прочете проклятието още веднъж и се замисли върху думите.
„Чети, ако можеш…“ Добре, той можеше да чете, макар че проклятие, което няма да бъде разбрано, би имало малко сила. Проклет, ако не разбереш. Дали означаваше проклет, ако не разбереш, или проклет, ако откажеш да разбереш? Ами ако просто не може да разбере, защото текстът е безсмислен? Нямаше да го разбере, но не защото отказва да го направи. Освен това проклятието можеше да се отнася до текста, който вече беше прочел, а не за съдържанието на книгата. Обмисли всички възможни значения на прочетеното.
Джей се замисли, претегли всички варианти, а после се пресегна към книгата.
— Всичко е наред — провикна се той. — Обезсилих проклятието. Не може да ми навреди.
— Поне така мисля — добави той приглушено, щом я отвори.
Книгата беше около четиридесет страници, изписани от двете страни с хубаво черно мастило, което изобщо не беше избледняло, макар да беше трудно да се определят годините му. Той се загледа внимателно; очевидно беше съставена от писма, но малко от тях му се виждаха смислени. Прехвърли страниците една след друга с надежда някъде да срещне нещо разпознаваемо, но ръкописът не му помагаше. Нямаше и никакви пояснения, които да го улеснят да разтълкува значението. Трябваше да го занесе на Хенари. Той може би щеше да го разбере.
11.
— Какви са онези неща долу, професоре? — попита Роузи, която след няколкодневно отсъствие, без обяснима причина, се беше отбила за чай и да си поприказват.
— А? О, всичко това принадлежи на госпожа Миърсън — отговори той. — Защо питаш?
— Просто се чудех. Слизах долу да търся Дженкинс. Коя е тя? Ваша приятелка?
— Анджела? Много стара приятелка, да. Живее предимно във Франция и е складирала тук тези неща, докато си ги прибере там, при все че не ми се вярва да го направи. Наследих ги от Толкин. След като се пенсионира, му трябваше пространство за библиотеката му.
— Кой е той?
— Друг приятел. Тя ги държеше в неговия гараж и не знаеше какво да ги прави, след като той се премести, затова ѝ предложих да ги сложи в мазето. И без това никога не го използвам.
Литън изгледа Роузи с любопитство, но не продължи.