— Е, а какво ще правим с Професор Дженкинс? Признавам, че съм доста разтревожен за него.
Мистериозната афера с изчезналата котка си беше тревожна. Подобно поведение беше повече от необичайно. Не беше ясно дори как е излязъл от къщата.
— Загадката на заключената стая — изрече Литън. — Някой е проникнал, откраднал е котката, внимателно е заключил вратата, щом си е тръгнал, но в такъв случай защо няма писмо за откуп? Или пък котката се е научила да лети и сама е хвръкнала през комина. Или — в този момент се взирам настойчиво в теб и изтръгвам признание — ти си била, Розалинд Уилсън, ти си откраднала котката и си измислила правдоподобна история, с която да ме разсееш. Средства, възможност.
— Но не и мотив — отвърна момичето. — Сериозно говоря, професоре? Кой изобщо би пожелал котката ви?
— Самата истина. Никой, който притежава здрав разум, не би пожелал господин Дженкинс. Ето какво излиза, когато говорим със сюжети от книги. Животът, уви, все предлага нови и различни неща и доста по-сложни. Вероятно търсим някой побъркан. Или пък глупавото животно просто е решило да се разходи, изгубило се е и сега стои безпомощно под някоя мебел и не може да се измъкне, тъй като е твърде дебело или го мързи да измяука — като Мечо Пух в заешката дупка. Несъмнено ще почака да заспя и ще започне да вие, докато го спася. Котките са нощни животни.
— Моля?
— Шекспир, мила моя. „Похищението на Лукреция“11.
Роузи се изчерви.
— Чудесна поема, макар и не най-добрата. Основана е на римска легенда. Знаеш ли историята? Често се използва като назидателен разказ за последствията, когато хора с власт биват главозамаяни от положението си…
Това даде на Литън възможност да се отклони от темата — докато направи на момичето чай, заговори за Овидий, а после превключи на Шекспир и Хогарт и накрая спомена опера, която гледал наскоро и никак не харесал.
— Ние сме своето минало, мила моя, и ако искаш да узнаеш бъдещето, трябва първо да разбереш онова, което вече се е случило. Миналото е навсякъде у нас. Дори в дребните неща като имената. Вземи своето за пример.
— Какво за него?
Роузи не харесваше името си. Беше от имената, каквито носят бабите. Тя предпочиташе нещо по-модерно. Като Сандра.
— Ти си кръстена — дали случайно или нарочно, не мога да кажа — на най-съвършената героиня в английската литература.
— Наистина ли?
— Така е. Розалинд от „Както ви харесва“ е най-доброто, сътворено от Шекспир. Тя е дръзка, духовита, интелигентна, мила, красива и никак не е безинтересна. В повечето случаи жените са или глупави, или нетърпими. Розалинд е великолепна във всяко отношение до такава степен, че, убеден съм, трябва да е била жена, която е познавал и на която изключително много се е възхищавал. Затова, скъпа моя, ти някога си била възлюбена на Шекспир. Малко млади момичета могат да се похвалят с нещо подобно.
— Склонна съм да се съглася — отговори тя, видимо силно впечатлена.
* * *
Когато получи съобщение няколко дни по-късно, в което се казваше, че на Литън неочаквано му се е наложило да замине и я моли да наглежда Дженкинс в негово отсъствие, тя се зарадва. Беше разтревожена за котката, но и развълнувана, защото това означаваше, че спокойно ще може да се разходи из мазето му. Сериозно се беше уплашила в къщата на Литън. Не ѝ харесваше да бъде уплашена; това се случваше доста рядко и сега тя беше обзета от изгарящо любопитство. Беше лежала будна през нощта и си мислеше. Взираше се в тавана, а пред очите ѝ танцуваха спомените от мазето — усойно, мрачно, мизерно, миризливо и прашно. А после — птиците, лекият ветрец, красотата…
Колкото повече мислеше, толкова повече се съмняваше в здравия си разум. Психическо разстройство, така го беше нарекъл професорът. Но как би могло да се случи все пак? Тя беше разумно момиче и се беше опитала да открие разумно обяснение, макар да бе затруднена от нежеланието си да сподели с някого какво е видяла.
Единственото логично нещо, което ѝ идваше на ум, беше, че Литън имаше в мазето си — или тази госпожа Миърсън имаше — нов и изключително умен киноапарат или някакъв нов модел телевизор. Въпреки това беше сигурна, че нито едно от двете не беше овладяло изкуството да те накара да почувстваш вятъра или да вдъхнеш уханието на боровите иглички в горещината, да не говорим за момче, което предлага услугите си.
Не. Това беше или илюзия, или реалност. Първото вероятно означаваше, че се е побъркала, а това би разстроило родителите ѝ, затова тя се почувства длъжна да открие истината. Както самият Поаро обичаше да казва: бяха необходими повече доказателства, за да бъде разрешена мистерията.