Първата възможност се появи два дни след пристигането на бележката от Литън. Тя каза на майка си, че планира да остане на допълнителна репетиция на хора, което звучеше напълно достоверно. Роузи пееше добре, а тази година щяха да изпълняват „Свещеникът Задок“12 (във вариант, който учителите смятаха за модернистичен) и няколко закачливи композиции от „Кралят и аз“13 за финал. Роузи, чийто развиващ се вкус се отдалечаваше все повече от бродуейските мюзикъли, но все още ценеше добрата мелодия, с радост пееше всичко. Обикновено репетициите се провеждаха в четвъртък, но извънредни не бяха предвидени. Това ѝ осигури два допълнителни свободни часа, в които да разреши проблема с мазето веднъж завинаги.
Времето, което беше посветила на четене на детективски романи, се отплащаше. Не беше нужно да влиза с взлом, тъй като вече разполагаше с ключ, но трябваше да се увери, че мазето е празно и да организира предупредителна система, в случай че мистериозната госпожа Миърсън се появи. В кухнята на професор Литън тя опъна канап с празни консервни кутии пред вратата на височината на глезена, невидим в тъмното. Никой не можеше да влезе, без да се спъне и да вдигне шум. Роузи щеше да разполага с две минути предизвестие, ако някой се появеше в къщата.
Щом приключи с приготовленията, тя отвори вратата към зимника и тръгна на пръсти по стълбите. Увери се, че мястото с празно и се насочи към ръждясалата метална конструкция в ъгъла. Категорично си беше там; това не си беше въобразила. Не знаеше какво искаше да се случи при това положение. Може би щеше да е по-безопасно, ако всичко се беше оказало илюзия. Поне щеше да има обяснение. Всичко щеше да се изчерпа с две стари лопати и метална кофа. Щеше да се посмее, да се почувства глупава, а след това да се прибере у дома доволна, че не го е споменала пред никого.
Но на нея всъщност не ѝ се искаше да греши. Не искаше да губи време в чудене дали наистина вижда реалност всеки път, щом забележи нещо необичайно или неочаквано.
Пристъпи към завесата, затвори очи за разочарованието и я отметна.
Внезапно през затворените ѝ клепачи проникна светлина и това беше достатъчно да се увери, че не е изгубила разсъдъка си. Предишния път беше видяла величествена гледка към долина, окъпана в слънчева светлина, а сега пейзажът беше горски; предимно дървета на групички и клони, нямаше нито река, нито долина. Все пак изглеждаше слънчево; виждаше малки бели облачета на иначе безукорно синьото небе. Имаше съвсем лек полъх, съдейки по начина, по който се мърдаха клоните и листата.
Тя пое дълбоко дъх и пристъпи напред.
Приличаше ѝ на пролетен следобед, но много по-топъл и сух, отколкото беше свикнала. Листата по дърветата бяха малки и още не се бяха разгърнали добре. На стотина метра разстояние имаше туфа диви зюмбюли и тя знаеше, че това е символ на пролетта, макар да не разбираше много от растения.
А сега какво? Беше установила, че е реално. Сега, ако беше разумна, щеше веднага да се върне през желязното нещо — което от тази страна изглеждаше като бледо светло петно, сякаш го гледаше през изпотено стъкло. През него се виждаше доста добре, но образът беше някак размазан. Щеше да постъпи точно както предния път, щеше да огледа, а после да се върне за по-сигурно. Тя беше предпазливо и разумно момиче, каза сама на себе си.
Миризмата на усойната кухня, хладната есен навън и перспективата за овчарски пай за вечеря, последван от домашно по английски и поредица от неправилни френски глаголи, не я примамваха особено. Кой би предпочел да учи наизуст монолог от „Юлий Цезар“14, след като можеше да разгледа слънчева гора? Кой не би искал да узнае кое е това място и какво е? Не изглеждаше опасно, никак дори.
„Ето какво ще направя — каза на себе си тя. — Просто ще огледам наоколо.“
И тъй като беше практично момиче, свали палтото си и го метна върху един храст, за да може да намери обратния път по-лесно. Бръкна в джоба си и извади шепа бонбони. Като Тезей в лабиринта15, помисли си. Пускаше бонбони, за да маркира пътя си. Не беше особено надеждно или предпазливо.
„И така — продължи тя разговора със себе си. — Къде се намирам? Очевидно в гора. Но не е обикновена гора. На първо място е топло. Освен това се намира в мазето на професор Литън. Може би е вълшебно?“
Това беше сложен въпрос. Ако трябваше да отговори на него преди година или две, Роузи със сигурност щеше да каже да; щеше да бъде първото обяснение, което ѝ хрумне. Ако я попитаха догодина, презрително би отказала дори да обмисли подобна глупава идея. Но тя се намираше на тази благословена граница между категорични твърдения, затова остави въпроса без отговор.