От дясната ѝ страна имаше пролука, която макар да не беше точно пътека, поне ѝ даваше възможност да се промуши край храстите без да одере краката си на къпините. Тя вървеше и поглеждаше назад, докато не стигна редица дървета, от които едва виждаше палтото си. Седеше си там, закачено на клоните и изглеждаше малко странно в заобикалящата го обстановка. Беше чела за горите като малка. И Червената шапчица имаше червена наметка и ето какво едва не я сполетя. Роузи вървеше възможно най-тихо, проклинайки нежеланието си да се присъедини към момичетата скаути. Беше сигурна, че откриването на следи и приближаването до определени неща незабелязано е част от обучението им. Но тази униформа! И всички онези противни песни! Никога.
Пътеката правеше остър завой наляво, а след това се откриваше друга поляна, много по-голяма от първата.
Роузи се закова предпазливо на място и притихна разтревожена.
В средата на поляната се издигаше ниска каменна стена, която ограждаше обширен овален участък, покрит с трева. В другия край имаше каменна конструкция, приличаше на един от по-големите паметници в гробището, където ходеше веднъж годишно, когато майка ѝ оставяше цветя на гроба на дядо ѝ. Но не това беше причината за предпазливостта на Роузи. Тя спря с разтуптяно сърце, тъй като млад мъж се беше навел към въпросното нещо и проследяваше с пръст буквите, изписани отстрани. С един крак беше стъпил върху голям камък, а в другата си ръка държеше дълъг прът. Облеклото му беше най-странното у него; носеше светлосиньо наметало, което изглеждаше доста старо и протрито, а отдолу се виждаха къси панталони, туника и сандали, каквито Роузи никога не беше виждала до този момент, с равна подметка и ремъци, преметнати върху стъпалото и после кръстосани и вързани на глезените, за да ги закрепят.
Не изглеждаше опасен, но беше толкова странен все пак… Роузи се премести съвсем леко, за да вижда по-добре и ето че глупостта да откаже да се присъедини към момичетата скаути се доказа за пореден път. Беше стъпила върху клонка, която се прекърши на две със силно пукане.
Младият мъж се обърна по посока на звука и я забеляза.
12.
Хенри Литън, мъжът, който чинно обучаваше студентите си и се славеше с репутацията на човек, съсредоточен дълбоко в познанието на елизабетинския пасторал, някога беше имал по-бурни преживявания. Преди всичко той беше от хората, които владеят езици и имат способност да анализират текстове. Беше научил френски и италиански с лекота в много ранна възраст; друго негово постижение през месеците, които беше прекарал на легло като дете, бяха приличните познания по немски, който беше учил сам от речници, граматика и том на Шилер, който баща му притежаваше, и той се упражняваше върху него.
Училището го научи на малко неща с изключение на изкуството да оцелява, но баща му беше решен да го окуражава и редовно го пращаше на пътувания из Европа, за да възмъжава. Там изглади говорните си умения и научи много за хората, чиито езици вече владееше до съвършенство.
Такива способности бяха рядкост и през 1939 година спасиха Литън от някои от очевидните неприятности на войната. Беше твърде ценен, че да бъде застрелян; щом го мобилизираха, веднага беше зачислен към тайните служби — неправилно именувани при започването на военните действия — където в началото прекарваше времето си в превеждане на засечени комуникации, нахлуващи в ефира. След това дейността му се разшири и го изпратиха във Франция — приземи се с парашут в департамента Корез, за да осъществи връзка с разпръснатото движение на Съпротивата. След като свърши работата си, беше отново прикрепен към армията при навлизането ѝ в самата Германия и остана там няколко години.
Напусна веднага щом му се удаде възможност; това, което беше видял и вършил през тези години само затвърди разочарованието му от действителността, така че избяга, върна се отново към книгите си в момента, в който му беше позволено да го стори. Но той беше твърде ценен, за да го забравят напълно. Не само че познаваше много хора, които останаха в службите, но запази и необичайния си нюх към документите — какво пише в тях, какво означава и какво подсказват за автора и получателя си. Това беше част от миналото му, така че остана и част от настоящето му. Няколко пъти беше решавал повече да не се занимава с това; всеки път, когато Портмур, вече началник на службите, го призоваваше и му казваше с обичайния си съжалителен тон: „Все още имаме нужда от теб Хенри. Твой дълг е.“
Никога не успяваше да откаже. Портмур беше от онези хора, чийто патриотизъм и саможертва бяха така изключителни, та всеки друг изглеждаше малко нечестен в сравнение с тях. Беше приемал най-опасните мисии по време на войната, беше ранен, пленен, измъчван и въпреки това не се беше отказал. Не можеше да разбере как е възможно някой да не е готов да отдаде целия си живот на страната си, да не се наслаждава на играта на котка и мишка с достойните си противници без значение дали те са германци, руснаци или — както беше според разбиранията му — американци. Портмур беше този, който назначи Литън, обучи го, съветваше го, напътстваше го и го защитаваше. Той беше бащинска фигура, модел и вдъхновение. Единственият човек, на когото Хенри се възхищаваше, но компанията, в която се движеше не беше никак добра. Приемаха този мъж като най-сериозния си актив, той беше способен да работи с еднакви умения и успех с Белия дом, и Балканите; единственото притеснение беше какво ще се случи, след като най-после се оттегли и остави на тях ръководната си позиция. От старите си контакти беше научил, че и други се чудят същото и дискретно се наместват на подходящи места.