Ето защо Хенри никога не отказваше да се отзове, беше завинаги задължен; Портмур притежаваше странната способност да кара всеки да се чувства незаменим, сякаш бъдещето на империята — или това, което беше останало от нея — зависеше единствено от него. От време на време някой се появяваше пред входната му врата или звънваше телефонът, а от другата страна прозвучаваше познат глас, който го канеше на обяд в Лондон. „Съвсем малка задача, виж дали ще можеш да ни помогнеш…“
Литън неохотно оставяше живота си, като си обещаваше, че ще е за последен път. Понякога предлагаше на обещаващ студент да поговори със свой познат, който работи за правителството. В действителност не можеше да разбере защо подтиква млад човек да жертва живота си за нещо, което на самия него му беше омразно.
Разбира се, не провеждаше разговор с никого. И тримата души, с които продължаваше да се вижда редовно в кръчмата, бяха преживели бедствието, наречено „война“; това означаваше, че бяха видели и правили неща, които биха травмирали повечето мъже без значение от поколението. Бяха сторили всичко по силите си, за да запратят изживяванията си в някое далечно кътче на съзнанието си и да забравят за тях. Това не беше важно за живота им в момента, а и се бяха превърнали в хора, които умееха да владеят емоциите си, да не ги показват. Литън беше заминал на война весел, екстровертен, пълен с оптимизъм. Върна се затворен в себе си. Само няколко души забелязаха, но никога не заговориха за това. Не беше тяхна работа.
Миналото може да бъде скрито, но никога напълно забравено и Литън също беше наясно с това. Именно на това разчиташе и историята му, колкото повече напредваше. „Ние сме нашето минало“, беше казал на Роузи. „Рано или късно, то се връща при нас.“ Ето защо единственото неочаквано нещо в позвъняването на входната врата в десет вечерта няколко дни след този разговор беше часът. Литън със сигурност не показа никакъв признак на изненада, щом отвори вратата и в бледата светлина на верандата съзря плътно увита в тъмно пардесю фигура с шапка, нахлупена ниско над лицето.
— По какъв повод си тук?
— Официална вечеря. Перспективата за пудинг ми се стори непоносима, затова реших да се отбия. Да се видя със стар приятел, нали разбираш. Надявам се да не те вдигам от леглото?
— Точно натам се бях се запътил — отсече Литън. — Върви си.
— Добре. Не искам да те безпокоя. Вир-вода съм и ми е студено. Имаш ли бренди?
Сам Уинд свали връхната си дреха, преметна я върху ръката на Литън, сякаш беше закачалка и се запъти забързано към малката масичка до камината в кабинета, върху която стояха две стъклени гарафи.
Наля си сам щедро количество, избута неоценените есета от свободното кресло, настани се с въздишка, протегна дългите си крака към огъня и размърда пръсти, за да ги стопли. Беше ъгловат мъж с прошарена коса и меланхолично лице, върху което напоследък се беше настанило изражение на перманентно разочарование. Имаше деликатни ръце с кокалести пръсти, които тревожно пукаше, дрехите му бяха скъпи, но намачкани, а ръчно изработените му обувки не бяха лъскани от седмици.
— Времето навън е отвратително — отбеляза той. — Все пак още не е зима. Мразя тази страна.
— Мислех, че работата ти е да я обичаш, да ѝ се прекланяш и да я защитаваш с цялото си сърце и душа.
— Само в часовете от девет до пет и от понеделник до петък. През останалото време съм свободен да презирам това мърляво бунище.
— Радвам се да те видя, Сам — каза Литън, — но наистина се канех да си лягам.