— Убеден съм, че е така. Но ме познаваш достатъчно добре, за да осъзнаеш, че не съм вървял километър и половина в мразовитата нощ само за да те посетя.
Той вдигна очуканото кафяво куфарче, което беше пуснал до креслото, извади запечатан плик и му го подаде.
— Какво е това?
— Как бих могъл да знам? Изглежда задача за теб. Нареждания от най-високо място, от самия Господ. Аз съм само куриер.
— Как е Портмур тези дни?
— Процъфтява, процъфтява. Как го прави, нямам представа. Има този притеснителен навик да изглежда все по-млад и жизнен за разлика от всички нас. Изпраща ти поздрави и иска да свършиш своето. Да прочетеш, разбереш и да ни кажеш какво мислиш.
— Ами ако не искам да го направя?
Сам го изгледа със съмнение.
— Ще го оценим, ако си готов по някое време другата седмица.
— Много добре, Сам. Както наредиш.
13.
Излизането с Ханслип и отправянето към тънката ивица пясък, която отделяше остров Мъл от морето, не беше знак за близост или услуга. Реалността беше много различна от блудкавата сцена, която се проектираше вътре в сградата. На първо място беше мразовито и точно по тази причина Джак Мур обикновено спортуваше, само когато е по-топло и вятърът е разнесъл смога, обикновено обгръщащ земното кълбо. Усещаше студа дори само докато се разхождаха; Ханслип, който беше започнал да трепери още в първите минути, при все че беше облечен със защитно облекло, очевидно също не беше там за удоволствие. Поне не беше мокро; беше видял в репортаж на новините, че е валяло без прекъсване през последните три седмици и земята — в участъците, които не бяха покрити със защитен бетон, — беше подгизнала и кална и изпускаше миризма на загнила растителност.
— Това е едно от малкото места, на които съм сигурен, че няма да ни подслушват — поясни Ханслип щом минаха през двойната врата и се озоваха на открито. — Най-вече вятърът, но също и химикалите, които идват откъм морето, нарушават веригата. Трябва да се примирим с неприятните условия.
— Постоянното стоене вътре ме кара да се чувствам болен.
— Разбирам. Вероятно е резултат от енергичното ви минало.
— Предполагам… подозирам, че рано или късно ще си тръгна от тук и ще се върна към нормалния живот. Поне този, който смятам за нормален. Не искам да бъде поправян.
Забележките изчерпаха интереса на Ханслип към темата. Вървяха мълчаливо известно време. Джак гледаше към морето, а Ханслип старателно го игнорираше, докато по-възрастният мъж реши, че са стигнали достатъчно далеч.
— Какво знаете за нас?
Джак се опита да формулира смислен отговор.
— Знам, че този институт има посредствен статут, относителна финансова сигурност и наема непропорционален брой хора със съмнителни качества.
— Съмнителни качества? Какво искате да кажете с това?
— Някои са определени като неотзивчиви, а други са почти ренегати. Не са хора за операция от висока класа, нито могат да се ангажират с проучване, извършено с чувство.
— Искате да кажете, че не бива да сме придирчиви, след като събираме остатъците, които никой друг не иска, така ли?
— Ами…
— Разбира се, че е така. Съвсем прав сте. Наистина сме второразредна организация — Ханслип се усмихна. — Забити сме на този отвратителен остров в покрайнините на нищото. Никой не ни приема ни най-малко за важни и никой не обръща особено внимание на това, което вършим. Ето защо е толкова тревожно онова, което се случи.
— Какво правите в такъв случай?
— Отключваме най-дълбоките тайни на вселената. Печелим достъп до невъобразими светове, дори отвъд мощта на самата наука. Покоряваме това, което не съществува.
Джак се замисли върху тази злокобна забележка.
— Ще споделите ли какво точно имате предвид?
— Да, макар че се налага да ви напомня колко много е нужна дискретност. Щом ще търсите Анджела Миърсън, трябва да сте наясно, дори само за да добиете представа колко важно е това и колко е спешно да я откриете.
Ханслип заобиколи самотна купчина водорасли, поглеждайки я с отвращение.
— Знаете не по-зле от мен, че договорът ми тук изисква най-високо ниво на дискретност и лоялност. Затова ми плащате.
— Точно така. Открихме средства за достъп до паралелни вселени. Само една за момента, но щом разберем процеса добре, ни очакват потенциално безкрайно много на брой. Пространството и ресурсите, които могат да станат достъпни за човечеството, ще бъдат изумителни. То се знае, научното откритие също е от изключителна важност.
В действителност нямаше особено какво да се каже, затова Джак се задоволи да подхвърли:
— Сериозно?