Беше бесен, че Грейндж се беше появил тъкмо сега. Предвиждаше, че Анджела ще създава трудности, но бе сигурен, че в крайна сметка ще успее да я убеди за сътрудничество с Олдмантър. Пристигането на Грейндж беше дискретно според разбиранията на Олдмантър — без обичайните хеликоптери, въоръжена охрана или колони от автомобили, които да оповестят пристигането на важен учен — дори строго секретно. Познавайки Анджела, тя едва ли изобщо го беше забелязала.
Проблемът се коренеше в крайната ѝ непрактичност. Интересуваше я чистотата, елегантността на проучването. Не я беше грижа, че парите свършват и осигуряването на редовни доставки става все по-трудно. Не я интересуваше, че само след шест месеца щяха да останат без никакви средства. Когато това се случеше, тя нямаше да има друг избор и трябваше да се съгласи да приеме условията, които е могъл да уговори. Затова той деликатно ухажваше Олдмантър, изкушаваше го с намеци и предположения, позволяваше му да види част от работата, да усети възможностите. Той знаеше всичко за откритието — с изключение на това как работи. Най-лошото беше, че Олдмантър беше заинтригуван и ентусиазиран и колкото повече растеше интересът му, толкова по-сдържан ставаше Ханслип. Беше споменал, че може би няма да му е нужен партньор. Че води разговори и с други. Беше изиграл (по свое собствено мнение) лошите си карти брилянтно.
Козът му беше Анджела. Само тя разбираше науката истински и докато контролираше достъпа до нея, той беше недосегаем. Беше я държал в неизвестност и настрани, докато сделката станеше факт и имаше време да я придума да приеме ситуацията. Сега тя не само беше съсипала внимателно съставения му план, но заплашваше да обърне целия институт с главата надолу.
Ако Грейндж откриеше на какво се дължи токовият удар, силите за сигурност щяха да пристигнат до двайсет и четири часа. Затова за начало щеше да се заеме с първостепенната задача. Първо Грейндж, после Анджела. Щеше да има място за маневри.
* * *
Два часа по-късно Грейндж беше доведен в кабинета на Ханслип под конвой. Докато сядаше, се оплака, че пред вратата му имало охрана. Не му било позволено да излиза навън, било му забранено да комуникира с външния свят. Беше извън кожата си. Това ли беше начинът за изграждане на доверието, нужно за работно сътрудничество?
Ханслип го гледаше внимателно и чакаше възмущението му да се уталожи малко. Не беше впечатлен повече, отколкото по време на някоя от другите им срещи предишните дни. Гневът изглеждаше изкуствен и неестествен — поведение, което целеше да го сплаши.
— Ужасна грешка — каза той. — Не мога да си представя какво си е въобразила охраната, че прави. Разбира се, поднасям извиненията си.
— Съзнавате ли как би могло да се тълкува подобно нещо?
Ханслип кимна.
— Разбира се. Намираме се в криза, както вероятно сте забелязали, и е настъпил проблем в системата за сигурност. Стигнали са до извода, че има съвпадение между пристигането ви и изчезването на Анджела Миърсън…
— Чух за това.
— Знам. Разследваме възможността да сте отговорен за нейното отпътуване. Срещали ли сте се с нея?
— За кратко. Тя ме потърси.
— Значи си е спомнила за вас?
— Вероятно.
— Разбирате ли защо питам? Тя има твърде високо мнение за собствената си важност. Смята, че тази технология ѝ принадлежи; няма да позволи на никого да я вземе и никога няма да се откаже от нея. Майчинско закрилничество. Би трябвало да сте наясно; вие я пратихте тук. Обгрижвах я години наред, а после вие се появявате и само след дванайсет часа тя губи своята уравновесеност и изчезва. Естествено, основното ни притеснение е, че може да потърси защита от някого от съперниците ни.
— В такъв случай може би трябва да се задействаме малко по-бързо? Ако успеем да финализираме бързо договорката, ще можем да придобием законно притежание преди който и да е друг. Друга организация може да си въобрази, че може да пренебрегне вашите претенции, но се съмнявам, че някой ще бъде толкова глупав да се опита да ограби нас.