Изглежда е така, помисли си той.
Тонът беше лековат и това му се стори притеснително. Щеше му се който и да е това, да се придържа към фактите и да му спестява коментари. Не беше в настроение за празни приказки.
„Освен параноята и силния страх, това е време, в което няма особено от какво да се оплакваш; дори и бедните получават грижа, повече или по-малко. Поне в тази част на света никой не е умрял от глад. Същото не може да се каже за други места по света, но местното население притежава забележителна липса на интерес към всеки освен към себе си. В крайна сметка си плащат, но може да съумееш да избегнеш най-лошото…“
Много интересно, помисли си той. Как ще ми помогне това да си намеря нещо за ядене? Умирам от глад.
„Добре че попита. Опитай в някое кафе. Но първо ти трябват пари.“
15.
Територията на Уилдън се намираше на около три дни път на юг и запад от Осенфуд сред поредица от речни долини, забележителни със своето плодородие и зеленина. Територията беше нещо определено; напълно независима, но без в нея да има град или главно селище. Вместо това имаше многобройни ферми — големи и малки, — села, махали и една огромна къща, която даваше името на целия район. Всичко беше притежание на територията, а територията беше притежание на една личност.
Това беше Катрин, вдовицата, влязла в тази роля след смъртта на съпруга си Теналд. Подобно нещо беше необичайно; желанието за стриктно спазване на семейните права обикновено би означавало, че ще се предаде на някого по кръвна линия. Но един беше отхвърлен заради характера си, а друг — заради своята позиция. Теналд беше брутално убит от наследника си Памархон, който беше избягал и беше оставил учения Гонтал като следващ правоприемник.
Гонтал повече от всеки друг гледаше на тази перспектива като на истинско бедствие. Присъединяването на богатството на Уилдън към автономията на Осенфуд щеше да причини безпокойство в цялата страна заради създаването на непобедима сила. Хенари беше този, който отклони заплахата.
Той се намираше в Уилдън при настъпването на катастрофата и, естествено, съветът му беше потърсен. Смъртта на Теналд, каза той, беше чудовищно събитие без паралел. Може би това беше само началото. Вероятно в този момент бунтовниците се събираха в гората, планираха атаките си над обърканата територия, останала без водач. Уилдън спешно се нуждаеше от такъв. Трябваше да бъде избран сега.
Ами Гонтал? Хенари беше казал, че човекът трябва да си помисли. Гонтал беше учен, отбеляза той. Щеше ли да се откаже от тази чест само заради богатство и власт? Хората от Уилдън бяха обмислили аргументите му и само след час бяха избрали Катрин, която познаваше територията, която вече я беше управлявала и която вече беше спечелила по-голяма популярност, отколкото съпругът ѝ някога би успял. Направиха добър избор.
Само Гонтал остана недоволен, когато пристигна твърде късно на следващия ден.
— Скъпи мой приятелю — беше му казал Хенари, — аз, разбира се, предположих… Да не би да съм сбъркал?
— Разбира се, че не — отвърна му той през стиснати зъби. — Самият аз бих казал същото.
* * *
Тъй като беше една от най-могъщите личности в страната, а също така беше неомъжена и без деца, мнението на лейди Катрин беше важно и учените постоянно си търсеха поводи да я посетят, като оставяха на заден план редовните си задължения. Всички те се интересуваха от едно и също: какво щеше да се случи с Уилдън, в случай че тя умре?
Катрин намираше това едновременно за забавно и дразнещо. Веднъж отбеляза пред един особено неприятен учен, че вероятно ще бъде по-лесно за всички, ако пише ежеседмично писмо, в което уточнява здравословното си състояние и брачния си статут. Това щеше да им спести далечното пътуване. Тя възнамеряваше да задържи земите си до смъртта си и не бързаше да открие дали историите за задгробния живот са истина, или трябва да се приемат като алегории. Що се отнася до брак… имаше истории за увлечения, но всички, които бяха близо до нея, бяха твърде дискретни да говорят за това.
При нейното управление територията беше в разцвет. Винаги беше се славила с богатство, но сега в допълнение имаше и стабилност. Не беше нужно нищо от външния свят; земята осигуряваше всичко в изобилие — плодове и цветя, всякакви земеделски култури. Имаше прясна вода в множеството потоци и реки; хубава земя за паша на кравите и овцете; глина за теракотени плочи и камъни за сградите. Обширните гори бяха пълни с елени, а езерата и реките — с риба, небето — с фазани, гълъби и яребици. Така Хенари — макар и малко поетично — го описа на Джей, щом им останаха само два часа път.