За Джей това беше невероятно приключение. Хенари неочаквано го беше изтръгнал от уроците му без обяснения и му каза да си събере багажа. Джей беше доволен; много малко ученици напускаха Осенфуд освен по времето за жътва, а още по-малко бяха водени като придружители на такава официална визита. Трудно прикриваше вълнението си и досаждаше на Хенари с въпроси през цялото пътуване.
— Мястото е прекрасно, макар това да се дължи най-вече на характера на лейди Катрин. Тя е слънцето, което поддържа земята плодородна и пълна. Усмивката ѝ кара цветята да разцъфтят, а щом се намръщи, плисва дъжд.
Джей напрегна съзнанието си.
— Ниво 1, 17?
— Близо си. Ниво 2, 14. Темата все пак е същата. Тя е изключително способна жена, много повече от онзи невежа, съпруга ѝ, който щеше да докара територията до разруха ако тя не го беше спряла — и ако той не беше починал така навременно. Не гледай шокирано, момче. Говоря самата истина. Жалко, че няма да се срещнеш с нея. Или поне да видиш Олтара на Изгнаника, който категорично е най-забележителното нещо в територията.
— Какво? Аз мислех…
— Тя не обича неканени гости. Е, толерира учените, разбира се. Но тъй като си още само ученик, боя се, че ще трябва да останеш отвън.
— Защо ме взе тогава? — възмути се Джей.
— Мразя да пътувам сам. Така уморително е.
— Това е толкова нечестно.
Хенари погледна почти озадачен, при все че беше по-ангажиран да не показва, че е развеселен.
— Нечестно? Защо? Аз ти давам нареждания, ти се подчиняваш. Какво място има честността тук?
— Нечестно е, защото ме подлъга да очаквам нещо, което знаеше, че няма да получа.
— Аз ти предоставих информация и компанията си. Какво повече би могъл да желаеш?
На Джей му се искаше да избухне от възмущение, но не можа. Вместо това потъна в мрачно мълчание.
* * *
Когато стигнаха, Хенари го остави пред самата граница. От двете страни на малък път имаше по един каменен стълб с птица, издялана във всяка страна. Това, обясни Хенари, бил знакът на нейните земи и стоял на това място от толкова отдавна, че никой не помнел откога. Който го премине, трябва да се подчинява на нейните закони, а ако някой го направи без покана — тук той изгледа настоятелно Джей, — можеше да бъде обявен за натрапник.
— Знаеш какво означава това — каза той. — Позор и робство. Смятай се за предупреден. Заеми се с разпъването на палатката край онзи поток и поработи отново по четвъртата тема. Може и да си забравил, но аз не съм, след две седмици трябва да произнесеш тържествена реч. Можеш да излагаш себе си, но няма да излагаш мен.
Той се качи на малкия си кон, сбогува се с младия си спътник и изчезна в гората, която се простираше точно зад каменните маркери.
Джей го наблюдаваше как се отдалечава. Само един човек ги следваше, беше взет от кухните за случая, тъй като не беше нужно да се поддържа достойнството на колежа. А и Джей все още не беше в позиция да има кой да върши всичката работа вместо него. Ако само се опиташе, щеше да получи единствено намусен поглед вместо отказ, както и лоша репутация, когато се върнеха. Освен това той не притежаваше съзнание за високопоставеност. Никога не му се беше случвало да не помогне.
— Хайде, нека опънем палатката. Можеш да започнеш да приготвяш храната, а аз ще събера дърва за огъня.
Вече беше съставил план. Той знаеше — Всички знаеха — за Олтара, където беше погребан Изгнаника, след като ги беше довел обратно от заточение преди безброй поколения. Беше чел за това; пасажите как тялото на стареца е положено за Вечен покой бяха сред най-красивите и трогателни в цялата История. Да дойде толкова близо и да отхвърли подобно изживяване, беше прекалено. Трябваше да го види лично. Освен това беше работа, каза си той: да сравня описанието с действителността. Никой нямаше да узнае, никой нямаше да го види; Хенари нямаше дори да заподозре.
Той и кухненският помощник — който беше на не повече от десет години — разпънаха палатката и Джей отчасти чакаше с нетърпение лукса да прекара нощта сам в нея. За пръв път щеше да има истинско легло и завивки и всичкия комфорт, който би могъл да пожелае един млад човек. Поне беше направил малко проучване. Наистина, дори и Хенари да беше опитал да събуди любопитството му, нямаше начин да се справи по-добре. И все пак трябваше да бъде дискретен. Не искаше кухненският помощник да се забърка в някоя неприятност, както не го искаше и за самия себе си.
Беше събрал дърва, докато момчето приготви храната, но умишлено беше взел достатъчно само за готвенето. До сутринта щяха вече да са свършили. Можеха да се справят и без дърва, разбира се; само най-взискателните имаха нужда от нещо повече от студена вода за миене, а закуската при всички положения щеше да бъде само хляб или малко студена овесена каша. От друга страна, щяха да са им нужни още дърва, след като Хенари се завърнеше.