— Аз ще отида — предложи момчето.
— Не. Настоявам. Грешката беше моя.
Момчето не продължи да спори; с радост щеше да седне на земята и да мечтае за каквото мечтаеха десетгодишните.
И така, Джей се отдалечи, тръгна наляво и се придържаше извън границите на територията, докато се виждаше палатката. След това набързо погледна назад, за да се увери, че никой не го наблюдава и сви рязко надясно, премина невидимата граница, която разделяше територията на лейди Катрин от Уилдън от общите земи отвъд нея.
* * *
Околността не беше забележителна с нищо, макар всъщност да не знаеше какво да очаква. Повървя десетина минути през гората и откри, че е залесена със съвсем обикновени дървета. Прекоси поток, който си беше съвсем обикновен поток и при все че имаше много птици, в по-голямата си част бяха съвсем обикновени. Нямаше смисъл да продължава да нарушава правилата — и да рискува да получи кой знае какво наказание — само заради оскъдното удоволствие да погледа дърветата. Реши да продължи още мъничко и после да се върне. И все пак след още десетина минути стигна до поляна, която го накара да промени решението си.
Беше повече от стотина метра дълга, покрита с мека трева, а дърветата се издигаха край нея и оформяха кръг. Вероятно животните идваха да се разхождат тук, пиеха от потока, който я пресичаше, ромонеше и бълбукаше, водата течеше и падаше от около метър височина, образувайки естествен, макар и миниатюрен водопад.
Всъщност това, което го накара да спре на поляната, беше друго. Втори, по-малък кръг, образуван от камъни, поставени в центъра, всеки от тях покрит с мъхове и лишеи. В този кръг се издигаха шест високи кръгли колони. Любопитството му нарасна, но беше и малко уплашен. Да не би да бяха поставени тук от ръцете на гиганти, онези мистични създания, които присъстваха само в приказките край огъня?
После осъзна: това беше Олтарът на Изгнаника, славата на Уилдън. Но колко впечатляващ беше само! Беше спокойно и тихо, разбира се, но той си беше представял нещо огромно, нещо което те поглъща със своята грандиозност и величественост. Вместо това беше просто поляна, оградена с камъни, подредени в кръг. Осъзна, че надгробната плоча на Водача не беше нищо повече от занемарен заоблен камък. Беше едно от най-известните места в цял Антеруолд, а можеше спокойно да го подмине, без да се заглежда особено.
Разхожда се по периметъра известно време, не се осмеляваше да влезе вътре от страх, че ще го сполети магия, но накрая любопитството надделя и той не успя да устои. Първо протегна дланта, а след това и ръката си над границата. Нищо не се случи, затова той пристъпи напред и се насочи към центъра.
Щеше му се Хенари да е с него; несъмнено би получил наказание за неподчинението си, но щеше да си струва да чуе разказите му, той със сигурност знаеше много неща за това място.
Но трябваше да има мярка. Беше задоволил любопитството си и беше потиснал онова дразнещо усещане у себе си, което се появяваше всеки път, щом се въздържаше от нещо, което искаше да направи. Влезе в Уилдън, видя Олтара и сега беше време да се връща. Хвърли последен поглед на кръга и пое по пътеката, която щеше да го отведе отвъд границата. Съзнанието му беше празно, просто се радваше, че е навън на слънце и беше доволен, че е видял нещо интересно. Не обръщаше внимание на нищо; не чу пукането на съчки зад себе си, нито шумоленето на листата отпред. Всъщност не забеляза нищичко, докато не зави зад един плавен завой и не видя трима въоръжени мъже насред пътя. Бяха високи и силни и очевидно не се радваха да го видят.
— Нарушител! Арестуван си и свободата ти е отнета. Предай се без съпротива — извика единият.
Стомахът на Джей се сви. Дърветата растяха плътно покрай пътеката; нямаше начин да избяга през гъсталака и да се измъкне. Погледна назад, но видя, че още двама войници са се промъкнали незабелязано; трябва да го бяха следвали през цялото време. Нямаше начин за бягство, дори мъжът с лъка да беше слаб стрелец. Не възнамеряваше да пробва.
Вместо това вдигна брадичка и изрече отбранително.
— Кого наричате нарушител? Аз съм ученик от Осенфуд. Не съм дошъл с лошо.
— Можеше да си и най-великият учен в страната и пак нямаше да имаш право да влизаш в територията на господарката без нейно разрешение. Ще се предадеш — дали с мир, или не, нас не ни е грижа.