— До каква степен?
— До каква степен? — чу се подигравателен отговор. — До степен, млади ученико, в която ще бъдеш изправен пред трибунал. Ти нахлу в кръга, най-скъпоценната част от територията ѝ. Влезе в земите ѝ без нейното позволение. Ще бъдеш наказан за това.
Джей вече го знаеше; Хенари си беше направил труда да му обясни. Величината на глупостта му сега се стоварваше върху него. Нищо не можеше да го спаси от… какво? Хенари щеше да бъде унижен; да има ученик, който се беше изложил така, щеше да остави петно върху репутацията му, което никога нямаше да бъде забравено. Името на самия Джей щеше да бъде изтрито от училищния свитък, историята му щеше да бъде заличена от паметта. Как беше могъл да извърши подобна глупост?
Докато си мислеше всичко това, един от войниците се беше приближил към него, преметна въже около шията му и го стегна — не много, но достатъчно, че да не може да се изхлузи бързо. Сега нямаше шанс да избяга и да бъде свободен.
— Добре. Има два начина да направим това. Мирно и кротко или с ритници и викове. Кой от двата предпочиташ?
— Ще бъда мирен — отговори Джей. — Не ме е страх. Когато учителят ми научи за това…
— Ще получиш най-големия пердах в живота си — довърши войникът вместо него.
— А след това ще се изправиш пред трибунала — добави друг.
— Стига приказки — прекъсна ги един, който според Джей беше нещо като старши сержант на малкия взвод. — Трябва да хванем и другия натрапник.
— Какъв друг натрапник? — попита Джей. — Няма никой друг. Съвсем сам съм. Оставих прислужника в лагера ни, извън владението. Не го закачайте.
— Тишина. Вие двамата — той посочи към двамата войници, които се бяха появили зад Джей, — обратно по местата. Свирнете, щом чуете нещо.
Десет минути по-късно сред дърветата се разнесе подсвирване.
16.
Ден след изчезването на Анджела различните групи за намаляване на щетите представиха откритията си пред Ханслип. Беше постигнат известен прогрес в заличаването на всички предположения, че унищожителният електрически срив е причинен от тях. Никакъв, от друга страна, не беше постигнат с анализите на машината на Анджела и установяването дали е използвана.
— Защо не, по дяволите? — процеди Ханслип.
Напрежението от последния ден започваше да взема връх. Беше такава рядкост за него да показва каквито и да е емоции, че случайната жертва на раздразнението му млъкна.
— Това беше моментът на срива — обади се колебливо друг.
Електричеството беше протекло през системите им, беше изгорило защитите и не само, че беше изтрило всички данни, но беше заличило и всички следи, които показваха дали машината е използвана. Преди да е повредило самата машина, беше насочено към външния свят, където беше предизвикало опустошение.
— Има и още нещо — каза вторият мъж. — Прекарах половин ден в проверяване на записите в компютърния отдел. Изглежда всички данни са копирани предния ден по обед. Затова предполагам, че копието все пак съществува някъде.
— Защо би направила нещо подобно? Информацията беше вече в главата ѝ.
Не последва отговор. Ханслип се отвърна отвратен от тях.
— Значи знаем с какво си имаме работа. Това е тероризъм от най-висок мащаб. Може би някой е способен да каже нещо, което да е от помощ? Господин Мур? Вие открихте ли я?
— Ограничен съм от факта, че вие не искате никой да знае, че я търсим — отговори Джак. — Ако не промените заповедите си, не мога да вдигна обща тревога, нито мога да проверявам регистрите, за да разбера дали се е настанила някъде, или е купила нещо. Не мога да проуча материалите от наблюдението. Ако можех да го направя…
— Не. Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре.
— Тогава ще трябва да действам по заобиколния начин. Възнамерявам да замина на юг, за да мога да се свържа със стари приятели от охраната и да отправя неофициално запитване. Планирам да тръгна възможно най-скоро.
Ханслип кимна. Поне някой мислеше инициативно.
— Нещо друго?
— Да — отвърна Джак и подаде лист хартия, който помощник на Анджела беше пъхнал в ръката му на път към срещата. — Бях помолен от господин Чън да ви предам това. Той не беше в състояние да си уговори среща, тъй като е недостатъчно квалифициран да разговаря директно с вас.
Ханслип го изгледа с любопитство и го разгъна.
На него пишеше „1960“.
* * *
Ханслип извика Чън в мига, в който срещата свърши; той трябваше да изчака отвън, докато всички си тръгнат и остане единствено Джак Мур. Директорът размаха листа хартия пред него: