— Така е. Антеруолд ще бъде рамка за по-добро общество, не за идеално, което очевидно е невъзможно. И все пак, имам нужда от помощта ви, приятели. През следващите няколко седмици ще ви представя в основни линии моя свят. Вие ще ми кажете дали според вас може да проработи. Ще го променям, докато стане силен, стабилен и способен да се справя с несъвършени създания като хората, без да се срине до кошмар, лош като този, който вече имаме — той се усмихна. — В замяна ще ви изслушам отново. Пърсимън — погледна към мъжа отляво на него, който все още не беше казал нищо. — Предполагам, че търсиш начин да разгромиш идеята ми чрез законите на физиката? Ако си направиш труда да махнеш пренебрежителния израз на неодобрение от лицето си към моето фриволно бягство от действителността, вероятно ще споделиш с нас какво правиш ти?
* * *
Нужен ми е прекрасен, просторен, пуст пейзаж, окъпан в слънчева светлина, мислеше си Литън, докато въртеше педалите на стария си велосипед към дома си малко по-късно същата вечер. Плавно виещи се хълмове, зелени и осеяни с овце. Истински рай. Поне за английския читател. В планините винаги има нещо зловещо. Там умират хора, нападани от диви зверове или диваци. Възприемаме планините като красиви, но ако можем да профучим през тях в топъл влак. Мнението ни ще е различно, ако ни се наложи да ги изкачваме или да слизаме от тях, докато вали сняг или дъжд.
Лесно е да си представим свят, в който не само че малко хора могат да четат, а и малко чувстват тази потребност или желание. Сериозно, четенето може да се превърне в умение, запазено само за малобройна група специалисти, както е за нас обущарството или фермерството. Помислете си колко време ще се спести. Изпращаме децата на училище и през по-голямата част от времето си те се учат да четат, а щом приключат, не докосват книга до края на живота си. Четенето е важно, единствено когато има нещо стойностно за четене. Почти всичко е ефимерно. Това е смисълът на устната култура на разказването и запомнянето на приказките. Хората могат невероятно да се усъвършенстват в мисленето и разбирането без много писане.
За това размишляваше Литън, докато се движеше по пътя към къщата си. В кухнята имаше хляб и сирене; щеше да сложи чайника на котлона, за да кипне вода за чай, да сипе малко въглища в огъня и скоро кабинетът му щеше да се стопли. Никой нямаше да го безпокои. На входната врата рядко се позвъняваше; единствено доставчиците — продукти от бакалията, въглища веднъж месечно, човекът от пералнята носеше сак с влажно пране — прекъсваха покоя му и с тях се занимаваше госпожа Морис, която идваше три сутрини в седмицата, за да се погрижи за него. Повечето вечери се хранеше в колежа, а после се прибираше у дома да почете или да послуша музика на изключително скъпия си грамофон. Позволи си го като глезотия, но винаги беше обожавал музиката — точно затова в неговия въображаем свят щеше да бъде отредено почетно място на песните.
Изпитваше искрена привързаност към много хора, но имаше нужда от малко. Да вземем за пример Роузи, момичето, което хранеше котката му. Или тя го беше осиновила, или той нея. Или може би котката беше сватовница. Тя идваше и често разговаряха дълго. Той харесваше компанията ѝ, възгледите ѝ му се струваха вълнуващи, тъй като нямаше опит с млади момичета, особено с такива от сегашното поколение. Днешните млади бяха много различни. Ласкателно беше, че Роузи изглежда също го харесваше и разговорите им започваха съвсем естествено от една и съща тема, а после превключваха на музика, книги или политика. Беше много по-интересна личност от повечето му студенти или колеги. Изпитваше ненаситно любопитство към всичко.
2.
Роузи Уилсън вдиша въздуха с наслада; беше достатъчно възрастна, на петнайсет (и малко отгоре, мислеше си с удоволствие тя), че да разпознае първите признаци на зимата. Не че ѝ беше нужно доказателство за приближаването ѝ. Отдавна се беше върнала в училище, а това все пак беше най-значимият индикатор.
Беше събота и тя беше свободна до понеделник. Разбира се, имаше задачи за вършене и те щяха да отнемат от времето, което би посветила на себе си. Да разходи кучето на съседа. Да иде на пазар. Да обели зеленчуци и да измие съдовете след хранене. Брат ѝ нямаше скучни задължения. Той беше на работа днес, а в неделя щеше да излезе с приятелите си да играе футбол. Това беше нормално. Това правеха момчетата, а тя правеше това, което правят момичетата.