Памархон стана техен водач, тъй като разбираше и двете групи и съчувстваше и на двете, макар да се чудеше колко ли дълго може да продължи това неустановено положение. Беше в състояние да прекрати споровете им, да ги накара да останат заедно и да се научат да си помагат взаимно. Те разчитаха на него, а и той започна да разчита на тях. Сред тези хора намери приятелства, каквито не беше срещал в годините на богатство и безгрижен живот. Накрая скитничеството им ги отведе близо до мястото, където беше започнал дългото си пътуване, до мястото на неговото падение. Установиха се в горите на юг от Уилдън, построиха лагер, разчистиха, изградиха зона за готвене, изпратиха хора да разузнават и други да ловуват и търсят храна. След това, тъй като беше станало част от природата им, те се сляха с дърветата и зачакаха да видят дали пристигането им ще бъде забелязано. Никой не се появи. Сякаш изобщо не бяха идвали. Започнаха да се отпускат и отново заживяха живота си.
Памархон беше зает през онези първи дни, устройваше лагерите, проверяваше дали всички са осигурени, обсъждаше най-добрите места за постове, разпределяше задълженията. И една чудесна сутрин той осъзна, че не му е останало нищо за вършене. Можеше да остави лагера на Антрос, най-близкия му приятел, и да се шляе, да мисли и премисля.
Винаги му носеше радост и безкрайно удоволствие да броди край величествените дървета, да слуша безкрайните песни на птиците. Знаеше, че крие намеренията си дори от самия себе си. Щеше да се върне обратно в Уилдън. Щеше да посети Олтара на Изгнаника и да отправи молитва. Щеше да влезе в кръга с надеждата да му се яви сън, който да внесе яснота във всички натрупани познания, а също и какво да прави по-нататък.
Отне му няколко часа по заобиколния път, който избра, но накрая стигна до поляната, заобиколена от камъни, обрасли със зеленина и цветя. Беше пуста. Той се изправи, прекрачи каменното заграждение и приближи монумента. Знаеше, че човек трябва да прокара пръсти по резките отстрани и да си намисли желание.
— Дай ни спокойствие и безопасност и нека нищо лошо не произлезе от моите желания — изрече тихо той и се наведе леко, за да изпълни простия ритуал. — Знаеш какъв съм, какво съм сторил и какво не съм. Нека получа заслуженото, каквото и да е то. Ела и ми помогни в този момент на нужда.
Той затвори очи, за да се съсредоточи и думите му да имат повече сила, а после внезапно се спря. Зад него се чу шум. Беше оставил пазача си назад и сега си плащаше за това. Нищо не можеше да се направи; имаше нож, но нищо друго, с което да се отбранява. Пое дълбоко дъх, изправи се и се обърна да посрещне врага си.
Пред него стоеше девойка, зяпнала от изумление, и го гледаше с обезпокоителна настойчивост. Беше облечена странно, създание, каквото не беше виждал никога досега. Но лицето ѝ беше прелестно. Имаше магическо излъчване. Той се почувства, сякаш сърцето му ще изскочи само ако погледне към нея.
Не знаеше какво да прави. Костюмът ѝ беше екзотичен и притеснителен, както и озадаченото изражение на лицето ѝ, докато се взираше напрегнато в него. После помръдна, но само защото край главата ѝ кръжеше муха; отмести се инстинктивно, за да я прогони.
Това развали магията; фея или друго свръхестествено същество не би се притеснило от някаква си муха. Насекомото се насочи към нещо истинско за част от секундата и Памархон усети, че мъничко си отдъхва. Отдалечи се от каменния блок и тръгна напред. Момичето още стоеше сковано на място, макар да не го съзнаваше. Не беше ужасена, просто объркана.
Дълго време се изучаваха взаимно. Момичето нервно прехапа устна. Отмести косата от челото си, а после кръстоса пръсти и отпусна ръце край тялото си. Той пусна нещата си, хвърли ги на земята, без дори да поглежда къде падат.
Приближи се още малко, а тя вдигна поглед към лицето му.
— Здравей.
Не беше кой знае какво начало, но поне тя започна.
Той се уплаши за миг, но после отвърна:
— Здравей.
И двамата потънаха в мълчание, сякаш способностите им да говорят се бяха изчерпали от усилието.
— Кой си ти? — макар да ѝ беше трудно да разговаря със странен полуоблечен мъж, много по-възрастен от нея самата, беше по-лесно, отколкото на него му се виждаше задачата да се обърне към нея.
— Името ми е Памархон — каза той. — Ти коя си?
Той говореше бавно, сякаш не беше съвсем сигурен какво казва.
— Роузи. Това е името ми. Роузи… Розалинд… Уилсън.