— Не изглеждаш като нечий син — заключи сериозно той.
— Какво?
Той се протегна напред да докосне бузата ѝ и тя отскочи стресната.
— Прости ми.
Тя вдигна ръка и докосна неговата. Бузата му потрепна, щом тя прокара пръст надолу.
— Значи и двамата сме истински — прошепна тя отчасти на себе си. — Това е поне някакво облекчение.
Не беше ясно дали успокоява него или себе си.
— Поне ти ми изглеждаш такъв — добави тя. — Все пак трябва да е доста объркан сън. Мисля, че съм заспала. Денят е дълъг. Имахме много уроци, разбираш ме. Също и хокей. В дъжда. Мразя хокей. Ти играл ли си някога?
Той нямаше представа за какво говори тя.
— Вестител ли си? Жалба ли носиш?
Въпросът беше разумен, тъй като беше често явление духовете на умрелите да се връщат на земята да се жалват или да дадат информация, макар облеклото на момичето и фактът, че беше от плът и кръв да не отговаряха на описанията от приказките. Нито пък думите ѝ.
И Роузи не го разбираше по-добре, отколкото той разбираше нея.
— Не мисля така, макар малко да се изгубих — направи пауза, все още очарована. — По-добре да си вървя — каза тя. — Ще закъснея за чая. Мама все се кръсти, щом закъснея.
Направи няколко стъпки, а после погледна назад.
— Защо не дойдеш и ти? Сигурна съм, че ще можем да си поделим порцията ми овчарски пай, а за десерт към вечерята ще има хлебен пудинг с масло. Винаги има това.
— Стой! Не си тръгвай. Кажи ми, ти от домакинството на господарката ли си?
Глупав въпрос, изречен само за да не си тръгне тя.
Момичето се изкиска.
— Не ми е известно някой досега да е наричал мама господарка. Все пак тя е доста мила. Предполагам, може да се каже, че съм част от домакинството.
Колкото повече говореха, толкова по-малко се разбираха. Затова Памархон, който не искаше тя да си тръгва, бързо се изравни с нея, щом закрачи обратно към гората.
— Оттук — каза тя, — а след това през подобното на пагода чудо на госпожа Миърсън. Ще отнеме само няколко минути. Не си особено подходящо облечен. Ще ти бъде ужасно студено, но съм сигурна, че може да заемеш старото палто на професор Литън.
Той рязко спря.
— Чу ли това?
— Кое?
— Шум. Наблизо има някой — той се заслуша по-внимателно. — Това капан ли е?
— Кое?
Даваше си сметка, че го изрича твърде често.
— Коварна жена — просъска той неочаквано.
Обърна се и побягна, изчезна в гората, сякаш никога не беше съществувал.
* * *
Роузи гледаше с изумление как атлетичният силует безшумно се плъзна между дърветата, след като внезапно беше проявил такава грубост към нея. Вече беше напълно разтърсена не само заради изживяването, че се намираше в гора в мазето на професор Литън — интересно, но това беше почти последното, за което мислеше, — а по-скоро от чувствата, които преминаха през нея при срещата с този странен млад мъж. Беше почувствала докосването му като електрически удар върху кожата си; ръката ѝ — беше го видяла съвсем ясно — трепереше, когато се протегна и го докосна. Беше почувствала, че остава без дъх, че е объркана, разстроена и въодушевена. Никога не беше изпитвала нещо подобно преди.
Помисли си за миг да извика след него, може би да го догони, но здравият разум надделя. Сега най-малко от всичко ѝ трябваше да се загуби. Много внимаваше да е сигурна, че знае къде точно се намира. Трябваше само да следва пътечката от бонбони и щеше да си иде у дома. Беше ходила веднъж на училищна екскурзия в гората и се изгуби. Спомни си какво унижение преживя, когато я откриха разплакана и уплашена. Беше ѝ направило голямо впечатление и споменът предизвика мисли за по-нататъшни приключения в съзнанието ѝ. Беше време — и още как — да се прибере у дома.
Тя продължи да върви, без да вдига поглед от земята, следваше цветните дражета, вдигаше ги и — не искаше да ги похабява — ги ядеше, докато крачеше. Хрупкавата глазура и вкусът на шоколада вътре ѝ върнаха увереността. Това място, каквото и да беше то, я беше обезпокоило. Нямаше начин контрастът, създаван от познатите дражета да е по-голям. Щеше да се върне, да иде до магазина на ъгъла и да си купи още една опаковка. Вероятно и малко желирани бонбони с аромат на грозде за успокояване на нервите. Награда, че не беше прекалено глупава. Повече никога нямаше да се връща тук. Това беше просто гора все пак, без значение на какво странно място. Дори започваше да си мисли нетърпеливо за домашното по английски.
Зърна последното бонбонче, лапна го и взе да си проправя път през шубрака към мястото, където я очакваше светлината. Знаеше, че е на правилното място. Видя палтото си да виси на клоните, където го беше оставила.