— Тя ви благодари за помощта — каза окуражително той. — Можете да си вървите. Моля — каза той, като се обърна към Роузи и Джей. — Ще бъдете ли така любезни да ме придружите? Подготовката за Празненствата е в ход, а господарката желае лично да ви поздрави.
— Не бихме могли… искам да кажа, че не сме облечени — възрази Джей, който сега беше по-изплашен, отколкото когато си мислеше, че е арестуван.
— Не се тревожете. Вашият учител ви очаква и са приготвени дрехи и баня.
— Дали има възможност да хапнем нещо? — попита Роузи. — Не съм яла почти нищо от сутринта.
— Разбира се — отговори камерхерът, след като се замисли за дълго. — Каквото пожелаете.
Той говореше така, сякаш думите са му чужди.
— Отлично.
Поеха след него, а той закрачи бързо напред, като на всеки няколко крачки потропваше с жезъла си по земята. Шумът привлече вниманието на хората в близост. Мъжете спряха работата си на полето и свалиха шапки. Жените оставяха на земята каквото носеха и правеха реверанс. Децата им гледаха ококорено.
— Джей — прошепна Роузи. — Какво е това? Къде се намирам? Какво става?
— Не знам — промърмори в отговор той. — Заплашваше ме ужасяващо наказание преди да се появиш. Затова мисля, че е нещо, свързано с теб.
— Защо някой ще прави нещо подобно за мен? Как някой изобщо би могъл да знае, че съм тук? Какво е това място? Коя е тази господарка?
— Ще ти кажа по-късно. Но определено не бива да я ядосваш.
— Кой е този твой учител?
Джей ѝ изшътка.
— Не знам. Нищо не знам. Ще трябва да почакаме и да видим.
Влязоха във владенията като тържествена процесия, минаваха през малки вътрешни дворове, а после през по-големи и накрая се озоваха пред самата голяма къща. Навсякъде изникваха хора, които Роузи смяташе, че трябва да са прислужници, които се кланяха ниско на новопристигналите. Джей отвръщаше с поклон на всяка група; Роузи реши, че трябва да следва маниера му. Това беше посрещнато с тихо сумтене от страна на Джей.
— Какво има?
— Прави реверанс. Ще си помислят, че им се подиграваш.
— Не знам как се прави реверанс. Никога не съм го правила. Не и сериозно, така да се каже.
— Гледай от другите. Свиваш колене, опъваш ръце и накланяш глава.
Тя се постара и до четвъртия двор, по свое мнение, вече се справяше доста добре. Джей от своя страна изглеждаше изключително притеснен.
— Грешно ли го правя?
Той поклати глава и не отговори.
Бяха въведени в сградата в помещение с напълно бели стени и под от разноцветни камъни. Беше хладно и тъмно в сравнение с отвън; прозорците със сини рамки бяха малки и пропускаха съвсем малко от бляскавата светлина.
Още поклони, още безмълвни поздрави; след това с голяма церемониалност се отвори двойна врата и те минаха през нея. След това още една и още една и всяко помещение беше по-пищно обзаведено от предишното — с лампи, висящи от тавана, и гоблени по стените. Роузи ги гледаше; не можеше да разбере какво изобразяват.
В третата зала Джей простена нещастно. Този път до една от стените стояха четирима прислужници — покланяха се и правеха реверанси — а край другата бе изправен човек, облечен в кремава роба.
— Професоре! — извика радостно Роузи. — Толкова се радвам да ви видя! Защо сте с такива смешни дрехи?
Тя се втурна към него, готова да го прегърне.
Реакцията беше необичайна. Внезапно двама от прислужниците пристъпиха пред нея, за да препречат пътя ѝ; мъжът изглеждаше в шок, а Джей нададе тревожен вик.
— Може би трябва да ни представиш?
Джей се окопити, бързо се поклони, макар и малко разсеяно.
— Естествено. Разбира се. Мое огромно удоволствие и чест за мен и семейството ми е да представя тези две изтъкнати личности за пръв път помежду им и да бъда посредник на срещата им. Представям ви — тук той се поклони на Роузи, а после отново се обърна — Хенари, син на Хенари, учен от Ист Колидж в Осенфуд, Разказвач от първо ниво и мой учител.
Хенари на свой ред се поклони на Джей, а след това и на Роузи. Тогава Джей повтори процедурата в обратния ред.
— Мое огромно удоволствие и чест за мен и семейството ми е да представя на вас, учителю, Роузи — тук той направи пауза, а по лицето му се изписа тревога. Хенари помръкна. — Роузи, дъщеря на… ъъ…
Устните на Роузи се изкривиха неконтролируемо, докато се стараеше да не избухне в смях. Удаде ѝ се. Но само толкова.
— Боя се, че нямахме време да се представим подобаващо — заговори тя, — тъй като бяхме арестувани от войници, а Джей имаше въже около врата. Това донякъде съкращава любезностите, не мислите ли?