Симпатично. Но грешно. „Което е било, е. Докато вече не е.“ Не е така елегантно, признавам, но е по-точно. Вселената не залага на разхищението: защо са ни много вселени, след като и една е напълно достатъчна? По-лесно е да се предположи, че съществуват безброй много потенциални вселени, отколкото безкраен брой действителни. Така например вселена с братовчедката Бет в нея би могла да съществува, а не е така. Ако съществуваше, то тогава вселена без Бет — каквато е нашата — не би могла да съществува. Едното или другото. Направете избора си.
Нещо повече, вече го бях доказала, преди да си тръгна. Просто не разбрах доказателството. Експериментът с мухите месарки даде категоричния отговор; опит да се проучи старият парадокс с времето, толкова много ядосващ всеки, който се занимава с въпроса. Не получи финансиране, тъй като никой не го прие сериозно; беше възложено на младши изследовател като тренировъчно упражнение и, разбира се, никой не обърна внимание на резултата.
Какво ще стане, ако се върнете и застреляте баба си, преди да сте се родили, така че да не можете да се родите и да не можете да я застреляте? Размишленията върху тази логична невъзможност породиха теорията за алтернативни вселени: можете да застреляте баба си, но не във вашата собствена вселена, така че в една съществувате като убиец, но след това не се раждате, а в другата сте родени, но изчезвате, щом преминете в различна, за да извършите престъплението.
Бяха проведени експериментални симулации, за да проверят хипотезата, но бяха преждевременно изоставени заради множеството грешки. Идеята бе проста: мухата месарка беше предизвикана да изяде собственото си яйце. Беше трудно, тъй като се предполагаше, че трябва да се случи в границите на самата машина, а техниците постоянно допускаха грешки. Резултатите бяха объркващи и безсмислени; понякога мухата месарка просто отказваше да изяде собственото си яйце, което предотвратяваше създаването на парадокс; понякога контролната програма изменяше настоящето така, че дори насекомото да изяде яйцето, което са му дали, се оказваше, че е изпратено грешно яйце и отново няма парадокс. Но от време на време правилното яйце биваше изпращано и мухата месарка щастливо изяждаше себе си без никакви последствия.
Никой не можеше да разбере как толкова просто нещо може да се свърши така зле и в резултат на това бедният изследовател беше уволнен. Ала доста по-късно започнах да се чудя какво ли обяснение може да се даде, ако се приеме, че всичко е било изпълнено перфектно. Отговорът беше, че ако всичко е свършено както трябва, за да се създаде парадокс, тогава и миналото, и бъдещето трябва да се променят едновременно.
Очевидно това беше трудно да се докаже, защото не само всички документални доказателства щяха да бъдат променени, но също и всички спомени — изследователите не биха си спомняли, че са провели експеримента правилно, защото в мига, в който мухата забие противните си малки челюсти в собственото си яйце, всичко се променя, така че всъщност не се е случило. Идеята беше, че променянето на събитията се явяваше последствие от парадокса; в нито един момент, минал или бъдещ, парадоксалните действия не бяха предотвратени.
Нека се изразя така. С лекота приемаме идеята, че бъдещето е следствие на събитията в миналото. С малко усилия бихме могли да приемем идеята, че миналото е следствие от събития в бъдещето. Този пример показва, че нито едното не е съвсем вярно; по-скоро и двете са едновременно зависими едно от друго. Събитие, за което приемаме, че е в бъдещето, не става факт след или като единствено последствие от случки от миналото. Ако се отървем от тази илюзия, всичко става напълно разбираемо.
Хората по природа са толкова привързани към себе си, че приемат, че миналото трябва да води към тях. Имат такова голямо его, че не могат да си представят да се случи другояче. Също като едновремешните биолози, които са си въобразявали, че цялата еволюция води до Хомо сапиенс, така че едва ли не се превръщаме в цел на еволюцията, или привържениците на религията, които вярват, че светът е създаден, само за да имаме приятно местенце за живеене, така и онези, които се интересуват от времето, залагат на идеята, че единствената цел на миналото е да произведе настоящето с нас като главни действащи лица в него. Този копнеж е толкова силен, че ние съзнателно потискаме всички доказателства, сочещи обратното.
Основната мисъл е, че, докато всички варианти на вселена съществуват в латентна форма, само една е актуализирана. Достатъчна е проста метафора; да речем, че реалността е парче канап върху гладка повърхност. Раждането е в единия край, смъртта в другия. От Големия взрив до Голямото фиаско, ако предпочитате. „Сега“ е във всеки момент помежду им. Канапчето на теория може да се мести навсякъде по повърхността, но може да бъде само на едно място в даден момент.