— И аз искам да играя с приятелите си — възрази веднъж тя.
Сбърка с подбора на думите.
— Ти нямаш такива — рязко отвърна брат ѝ. Той беше две години по-голям от нея, вече си имаше приятелка и печелеше добри пари в железарията. — Умните момичета нямат приятели.
Тя подозираше, че твърдението на брат ѝ е истина; точно затова я беше заболяло, а той точно затова го беше казал. Нейна си беше грешката, че си вземаше всичките изпити и ходеше на училище, където я учеха на разни неща. Родителите ѝ бяха готови да откажат, но тя се наложи.
Затова пазаруваше, макар че направи без да бърза разходката с кучето край канала в края на пътя, а после повървяха през парка, като кучето тичаше напред. Кучето беше добро, послушно и мило. Тя го връзваше пред магазините и то търпеливо я чакаше.
Само че сега беше изчезнало. Тя викаше, оглеждаше се и накрая го чу да лае долу при брега на реката.
— Ела тук! Лошо куче! — повика го не твърде строго и тръгна да провери защо то се маеше там. — Върни се тук! Престани! — скара му се, щом го видя да размахва опашка ентусиазирано и да рови с муцуна в купчина стари дрехи.
Тогава огледа по-отблизо. В дрехите имаше някой. На земята лежеше човек.
Роузи се приближи предпазливо; беше чела по вестниците за трупове на убити, на които са се натъкнали разхождащи се хора. Ала щом се приближи, камарата дрехи помръдна и се чу пъшкане. Мъж с бледо и измъчено лице се беше втренчил в нея. Той примигна и разтърка кървясалите си очи. Истинско облекчение, помисли си тя.
— Добре ли сте? — подвикна, не смееше да пристъпи твърде близо и прикриваше своята плахост със силен глас.
Той се претърколи и присви очи, за да фокусира погледа си върху силуета на момиче, облечено в яркочервено палто, стиснало голям пакет в едната ръка и кучешка каишка в другата.
— Тук! — нареди тя на животното. — Лошо куче. Непослушно!
— Храна — изхриптя той.
Устните му мърдаха и се опита да каже още нещо, но не се получаваше.
— Храна? — повтори тя. — Дали това е добра идея? Изглеждате болен. Да повикам ли линейка? Лекар?
— Само храна. Дай.
Тя се поколеба, не беше сигурна какво да прави. После отвори пакета си и надникна вътре.
— Ето — каза тя. — Вземете малко сладкиш. Никой няма да възрази, сигурна съм. Боя се, че не е особено хранителен. Всъщност е по-скоро като дунапрен.
Тя протегна ръка, но той не понечи да го вземе, затова тя внимателно го остави на земята до него и дръпна голямото куче встрани.
— Да не си посмял! Сладкишът е много приятен — добави тя, щом забеляза как го гледа той.
Мъжът се съсредоточи с усилие.
— Благодаря.
— Няма защо. Трябва да вървя. Прощавайте за Фреди. Той само искаше да си поиграе. Сигурен ли сте, че нямате нужда от помощ?
Той не ѝ отговори и тя се извърна, направи няколко крачки, а после се върна. Погледна още веднъж в торбата си и протегна ръка, стиснала монета между два от пръстите си.
— Купете си нещо прилично за хапване, ако сте гладен. Не са много, но…
— Махай се.
Тя задържа погледа си върху него още секунда-две, намръщи се неодобрително и бързо се отдалечи. Толкова се беше забавила, че бързо забрави за мислите, в които бе потънала, докато разхождаше кучето. И все пак изпитваше известна гордост, задето беше дала малко пари на онзи човек. Така беше редно, уверяваше сама себе си. Беше благородна постъпка. Добрина. Така правят милите и дружелюбни хора. Не че получи някаква благодарност за жеста си. Вероятно беше някой пияница, който се беше катурнал там, след като беше пропил седмичната си заплата в петък вечер в първата кръчма. Ами ако наистина беше болен? Дали не трябваше да се върне и да провери?
Помисли отново, но реши да не го прави. Беше сторила всичко по силите си, а той ѝ каза да се маха. Ако наистина искаш да ти помогнат, поне се държиш прилично. Казваш: „Помогнете ми.“ Нещо от този род. И все пак…
Тази мисъл развали усещането ѝ за проявена добродетелност и сега освен закъсняла, беше и ядосана. Магазините затваряха в дванайсет и половина и нямаше да ги отворят до понеделник. Ако изпуснеше месаря, останалата част от деня ѝ щеше да бъде напълно съсипана. Какво щяха да ядат? Познайте кой щеше да бъде виновен? Татко ѝ си имаше навици. Днес беше събота, така че беше ден за свински пържоли. А утре за печено. Понякога Роузи се чудеше дали не могат да ядат свински пържоли в сряда, но това щеше да обърка нещата. Когато порасне и се омъжи и има свои деца и дом, щеше да яде свински пържоли в който ден пожелае. Ако, разбира се, изобщо някой я вземеше.