Ако го побутнете на което и да е място, канапчето от двете страни на пръста ви ще се отмести мъничко — от гледна точка на времето и предишното, и следващото ще трябва да се нагодят. А сега преместете края — създайте различно бъдеще. Отново останалата част от канапчето ще се раздвижи. Съществуват безброй места, на които може да бъде парчето канап, но само едно, на което се намира в действителност.
Сега добавете още една илюстрация. Да кажем, че отношенията между бъдещето и миналото са като везни: събития в едното балансират другото; „сега“ е просто опорна точка. Промяна в отношението на двете променя баланса. Всяка страна може да провокира тази промяна или тя дори може да се осъществи извън равновесието, но страните реагират еднакво.
Колкото по-силно си представяме алтернативен свят, толкова по-реален става той — жизнен претендент за приемник на настоящето ни. Тогава събитията се превръщат просто във вероятности. Историческата еволюция, естествено, ще поеме по най-лесния път също както водата си намира най-безпрепятственото русло по склона на хълм. Мисълта ми е, че в моето бъдеще няма нищо специално освен в смисъл на вероятност. Нито пък (в по-широк смисъл) има нещо особено в миналото ми. Бедата беше, че компютърната симулация вече беше установила как като вероятност личната ми история е твърде нелогична и крайно нестабилна. Ако бъдеше побутната, разбира се, съвсем лесно би тръгнала в друга посока. Трябваше да съм по-внимателна в това отношение, отколкото бях.
И тъй на теория трябваше само да създам алгоритъм, който да увеличи вероятността Ханслип да не съществува, а законите на вероятностите щяха да се погрижат за останалото. Миналото и настоящето щяха да се променят, да поемат в нова посока, да стигнат до по-лесната дестинация. Компютърната симулация беше демонстрирала (макар иначе да беше безполезна), че е трудно историята да следва определени, макар и в широки граници, правила. Колкото по-драматична е промяната в бъдещето, толкова по-драматично различно би станало миналото. Но аз исках само малка промяна, за да се справя с дребните си трудности.
Пътуването във времето няма нищо общо с пътуване или с време. Терминът е просто нещастно недоразумение. Когато се озовах в 1936 година, не направих пътуване „във“ времето в истинския смисъл; в това няма смисъл. Вместо това правих малки настройки в целостта на информацията, която формира вселената. Беше като изрязване на част от ръкопис и вмъкването му в по-ранен етап, което измества всичко останало. „Аз“ съм просто конкретен блок информация в рамките на много по-голямо цяло, което, доколкото ми е известно, изглежда като друго време и място. Версията на 1936 година без мен избледня и просъществува тази с мен. Преместих канапа, ако отново използвам моята метафора или, ако предпочитате, леко промених разпределението на събитията върху везните.
Сега исках да експериментирам по-целенасочено, за да проверя дали е възможно да реконструирам собствената си отправна точка, но с известни подобрения. Ако щях да се връщам, нямаше смисъл да го правя, само за да бъда арестувана и затворена, тъй като бях сигурна, че това ще се случи. От друга страна, необходимите за това изчисления не отговаряха на способностите ми в момента. Първо исках да експериментирам с по-голяма конструкция, за да увелича информацията. Затова ми беше нужен свят, така чужд, че да не си струва да се тревожа от вероятността да поставя сериозно предизвикателство, като променя собствената си реалност. Не исках да причинявам неприятен инцидент.
Доста простичко на теория. Твърде смело на практика.
* * *
Решението ми да отида в Англия по време на войната не беше просто желание да предпазя себе си. На този етап не се тревожех чак толкова от преследване; бях предположила, че Ханслип поне ще опита да изпрати някого по следите ми, но никой не се появи. Истина е, че бях прикрила местоположението си, а в машината беше останал съвсем малко живот, но си мислех, че ще може да направи нещо. Това, че не го стори, показваше, че е далеч по-глупав, отколкото дори аз предполагах.
Започнах да се отпускам. Повече или по-малко, бях водила живот на отшелник; имах само случайни познати, никой, който би могъл (например) да ме спомене в дневник или писмо, които случайно да оцелеят. Избягвах важни и значими хора и стоях настрана от длъжностни лица, доколкото беше възможно. Така или иначе бях залепена за името си. Психиатърът го беше измъкнал от мен в делириума ми и беше твърде късно да го променям.