И все пак две години по-късно се чувствах по-сигурна и започнах да изучавам загадката на приятелството. Светът предлагаше много забележителности, а аз пропусках повечето от тях. Освен това ставах малко самодоволна и прибързана. Но с каква ли опасност бих могла да се сблъскам в Европа през 1939 година?
Един пролетен ден, докато шофирах из Колиур21, спрях да налея бензин и вода в радиатора на колата в малко селце. Харесвах тази част от света, не на последно място, защото когато я зърнах за пръв път, беше гола опърлена пустиня. Да я видя в цялата ѝ прелест — с боровете, растителността, маслините, лозята, морето все още синьо и живо — бе неописуемо великолепие. Установих се там най-вече защото в съзнанието ми беше заседнала мисълта, че мястото е важно.
Този път, вместо да наблюдавам с интерес как човекът бавно пълни резервоара и радиатора и мие предното стъкло, се отправих към бара от другата страна на улицата, за да налеят нещо и на мен. Беше на пътя над железопътната гара.
Поръчах си чаша студено местно вино и хляб и щом ми ги донесоха, отпих и се огледах наоколо.
Там, на единствената друга маса в този прашен малък бар седеше Лушън Грейндж и четеше вестник.
Викът, който нададох от шока, трябва да е бил доста силен; ако не е било така, вероятно шумът от рязкото ми изправяне, бутането на масата и стола и разпиляването на купата с апетитни наденички по пода трябва да привлякоха вниманието му. При всички положения бях забелязана. Видя тревогата ми и самият той се изправи.
— Проблем ли има, мадам? — попита на перфектен френски.
— Не, много благодаря — отвърнах аз, все още разтреперана.
Огледах го внимателно, а после започнах да се отпускам. Беше много подобен. Същият нос, същите очи, същата уста. Но не беше той. В мига, в който успях да възвърна самообладанието си достатъчно и да се успокоя, знаех, че това не е той. Гласът му беше различен, силуетът приличаше на неговия, но не чак толкова…
— Простете — казах аз, когато сервитьорът се появи мърморейки и започна да разчиства бедствието, което бях предизвикала. — Много приличате на човек, когото познавах някога.
— Боя се, че няма как да съм аз — отговори той. — Не бих могъл да забравя, ако ви бях срещал.
Очарована? Разбира се, че бях; думите прозвучаха така красиво, а аз не бях привикнала с подобни реторични похвати.
— Вероятно сте ме помислили за ужасно непохватна.
— Точно обратното. Разнообразихте тягостното чакане на влака. Може ли да ви предложа нова чаша от питието ви?
Разбира се, че можеше. Направи го.
— Ще позволите ли да се представя? — каза той, след като ни обслужиха. — Името ми е Хенри Литън.
* * *
Предполагам, че точно Хенри събуди с пълна сила копнежа ми да проуча природата на човешките взаимоотношения и фактът, че той беше прародител (така подозирах) на някого, когото познавах, ме накара да се вкопча в него по непознат дотогава за мен начин. Не може да се каже точно, че го отвлякох, но е доста близо: отведох го в малката си къщичка сред хълмовете и той остана с мен три седмици. Накрая бяхме създали солидно приятелство. Той беше мил и любезен и ме търпеше: а това не беше лесна задача предвид огромния прилив на напълно първични и неконтролирани емоции, които изригваха от мен по онова време. Когато бях ядосана, бях способна на убийство; когато изпитвах привличане, това беше любов, непозната за което и да е човешко същество. Гладът ми не можеше да се засити, жаждата ми беше неутолима, а веднъж така се смях, че се наложи да отида за три дни в болница заради изтощение на мускулите. Научих се да избягвам да гледам анимационни филми на Уолт Дисни, тъй като отчаянието, което ме обзе заради жестокостта на ужасната вещица към Снежанка беше непоносимо и ми бяха нужни седмици, за да се възстановя. А що се отнася до „Ромео и Жулиета“…
Хенри ме заведе да гледам постановката в Стратфорд през 1941 година с Маргарета Скот22 в ролята на Жулиета; едва не умрях от преживяната мъка. На този етап вече бях доста овладяна, но едва потиснах желанието да се хвърля на сцената, да изтръгна ножа и да пробода себе си, за да я спася. Възпря ме единствено мисълта, че ще засрамя Хенри.
Имам предвид, че беше нужно дълго да се упражнявам, за да мога да контролирам тези емоции, а Хенри, този мил мъж, ме научи на повече от всеки друг с любезност и доброта. Знаете ли, дори ми мина през ума да се омъжа за него? Но как бих могла да направя подобно нещо? Все пак планирах да се завърна у дома в някакъв момент, освен това остарявахме с различно темпо. Имах си навици (пиене, наркотици и най-вече работа), които той не можеше да разбере. Добрите приятели бяха лоши брачни партньори. Не мога да опиша колко много съжалявах за това. Едва не изоставих всичко в името на щастието. Това беше първият случай в живота ми, когато обичах някого. Осъзнаването, че съм способна на това и необичайното въздействие в сравнение с химически предизвиканите емоции ме накараха дълбоко да се замисля. Наистина ли исках да се върна на място, където това беше незаконно, където хората се придържаха към определени и тясно ограничени норми на поведение?