Имаше и добри моменти, макар в моя случай драмата да беше размита от факта, че знаех крайния резултат. Не споделях тръпката от страха при мисълта за поражение, нито забележителната приповдигнатост при осъзнаването на вероятното оцеляване. Свалих гарда само веднъж, през 1941 година, пред един приятел на Хенри — Сам Уинд, мъж, когото не харесвах особено. Тъкмо бях схванала отношенията между половете; мъжките приятелства ми идваха в повече, особено твърде странната им английска разновидност. Бях жизнерадостна — не се безпокойте, сигурна съм, че всичко ще бъде наред, — а Уинд ме скастри, каза, че нямам представа какви ги говоря. Щом Германия победи Съветския съюз, ще се обърне срещу нас…
— Не — прекъснах го аз и весело махнах с ръка. Бяхме в една кръчма, а аз пийвах уиски. — След Пърл Харбър и Сталинград…
Сам, който се държеше надменно и властно през по-голямата част от времето, изсумтя пренебрежително, но щом пристигнаха новините за изненадващата атака на Япония, той започна да ме гледа странно. Мога да кажа само, че това беше единственият случай, в който направих подобна грешка.
19.
Папката с документи, която Уинд беше дал на Литън, стоя неотворена в едно чекмедже до понеделник вечерта. В миналото Литън беше и адаптивен, и гъвкав, но не си беше поставял за цел да бъде добродетелен, затова сега следваше стриктно подреден режим. Това включваше никога да не работи в неделя. В десет и половина сутринта отиде на църква, не защото беше религиозен, а защото го намираше за успокояващо и още повече, точно това би трябвало да прави човек в неделя сутрин. Харесваше музиката, архитектурата и ритъма на церемонията. След това се прибра у дома и обядва. Студено месо, студени варени картофи, малко хляб и сирене. От време на време приемаше покана за неделен обяд. В останалите случаи прекарваше следобеда в четене и писане, макар и никога свързани с академичните му задължения, още по-малко с поръченията на Самюъл Уинд.
Беше познавал Уинд през по-голямата част от живота си; като повечето мъжки приятелства в Англия и това се основаваше на леко презрение, примесено с дългогодишно познанство. Не харесваше този човек от толкова дълго време, че вече нямаше нищо против факта, че той говори основно за себе си, омаловажава грижите на всички за сметка на своите и демонстрира презрителното си отношение към почти всеки и всичко. Животът ги беше срещал твърде често; за кратко бяха посещавали едно и също училище, след това един и същ университет. Когато Портмур привлече Литън към тайните служби, Уинд някак намери начин да се присъедини към тях. Беше способен, беше амбициозен, но… какво? Литън така и не си направи труда да намери отговора. Просто бе твърде самодоволен и винаги беше на линия.
Накрая той се предаде; направи си сандвич, стъкна огъня, дръпна завесите и накрая взе малкото снопче с документи.
Не му отне много време да ги прочете. Имаше няколко германски документа от срещи, които не предизвикваха особен интерес. Останалото бяха безсмислена купчина листове, събрани от нечие бюро, които не означаваха нищо. Един-единствен лист беше важен и на него имаше само едно изречение, не особено логично.
„Ще видя Разказвача в Рая.“
Отдолу имаше дата и час. Започва се, помисли си той.
* * *
Беше разсеян през останалата част от вечерта, опитваше се да нахвърля бележки за историята си, но често се взираше в нищото, а на лицето му заиграваше лека усмивка, щом се замислеше за Разказвача. Идеята беше така вплетена в целия му живот, че се беше загнездила и в съзнанието му. Затова ли му беше хрумнала, когато търсеше централен момент, който да обедини всичко в Антеруолд? Не искаше да пише за свещеници или крале, да не говорим за лъвове или магьосници, но всяко общество имаше нужда от авторитет. Ето защо беше създал Разказвачите, те можеха да бъдат по-спокойни от генералите и по-доброжелателни от политиците. Сами изникнаха във въображението му, така си беше помислил, но сега осъзнаваше, че са си били там през цялото време и са го чакали.