Разбира се, той беше Разказвача; това беше прякор, който беше получил през 1946 година. Докато следваше армиите, нахлуващи първо във Франция, а след това през Рейн и в Германия, неговата задача не беше да се бие, а да разпитва германските пленници, изоставени от собствените си армии. След това живя година и половина сред руините на Берлин, заобиколен от потиснатото и ужасено население. Официално беше свързочен офицер, предаваше съобщения, разговаряше на френски с французите и на немски с германците. Познаваше много от хората на съответна позиция от другата страна и сред тях беше известен като Разказвача. Може би се дължеше на факта, че веднъж на импровизирана вечеря в една от малкото неразрушени сгради в Берлин шестима души бяха започнали да си разказват истории. Идеята беше негова; беше споменал „Кентърбърийски разкази“ и как пилигримите на Чосър се развличали по време на дългото си пътуване с разправяне на анекдоти, а героите на Бокачо запълвали така времето, докато се криели от чумата. Беше предложил да направят същото. Разкажете история. Истинска или измислена; всеки може сам да избере.
Той беше импресарио на тези странни вечери, на приятелството между хора, които знаят, че съвсем скоро ще бъдат врагове. След като руснакът беше разказал как е научил немски, французинът за живота в затворнически лагер, а американецът — как родителите му се добрали от Европа до САЩ и за своя път обратно към нея, Литън разправи своята история за крале и битки, като включваше достатъчно от фантастичните британски приказки и митовете на Средиземноморието, така че всеки от мъжете кимаше с меланхолично разпознаване над питието си и макар да бяха доста пияни, когато започна, бяха още по-пияни, щом приключи с разказа си.
Ако не това беше причината да го запомнят като Разказвача, може би имаше други, не така достойни за възхищение. Защото тихата война между Изтока и Запада вече започваше и Литън беше там, за да посее несигурност и недоверие. Беше свършил добра работа, преди да се откаже, отвратен от задачата и от себе си.
Сега беше повикан отново в този свят. Щеше да се срещне с въпросния човек в Рая. Точно в този момент нямаше какво толкова да прави, а и беше любопитен как ще се развият нещата. После можеше да измие ръцете си от всичко това.
Щеше да помоли Роузи да се отбива, за да проверява дали Професор Дженкинс се е върнал — ако изобщо това се случеше, животното щеше да е в лошо настроение, капризно и гладно. После щеше да вземе сутрешния влак до Лондон, да се консултира с главнокомандващите и да се заеме с нелицеприятната задача.
* * *
Когато пътуваше до Лондон, Литън избягваше влака в девет и трийсет, тъй като беше пълен с хора, които познаваше, и понякога не успяваше да избегне разговор с човек, чието име не успяваше да си спомни. Предпочиташе стандартния подход: кимвате си, усмихвате се, разменяте няколко думи, а след това се игнорирате до края на пътуването. И все пак понякога се намираше пътник, който не разбираше, че пътуването в сутрешния влак е време за съзерцание, а не за празни приказки. За всеки случай Литън се качваше на влака в десет часа. Този път му се налагаше да го направи два пъти за два дни и беше разтревожен от загубата на време.
Първият ден беше отишъл да се види с Портмур. В тези моменти се чувстваше като ненаситен ученик, който очаква награда. Старецът искаше да чуе всичко до последната подробност, а Литън беше преценил, че е най-добре да разнищи малката операция докрай с него. Ето защо той изслуша внимателно разказите на Портмур, който с годините беше станал още по-словоохотлив за проведените от него мисии, малки и големи, скорошни и отдавнашни, преди възрастният човек да го подкани да продължи.
— Утре заминавам за Париж — каза Литън.
— Какво означава това мистериозно послание?
— Подозирам, че е от човек, когото познавам от едно време.
— Какво мислиш, че иска?
— Нямам представа. Да си поприказваме за миналото? Да ми предложи работа?
Портмур лекичко се усмихна.
— За какво са им на руснаците повече наемници тук? Вече си имат достатъчно. Какво показват твоите разследвания?
— Прегледах досиетата на седем от осемте души, които подозираш в предателство. Всички могат да бъдат оневинени.
— Значи остава Сам, нали? Оставил си го за последно?
Литън се поколеба, после кимна.
— Стига наистина да има предател, както смяташ ти. Сигурен ли си, че е така?
— Всеки път, щом се доберем до дезертьор, той бива арестуван и застрелян на мига. Всеки път щом провеждаме операция, нашите хора са залавяни или следени. Контактите ни в Унгария са в затвора. Американците няма да ни кажат нищо повече. Сигурен съм, както вероятно и ти.