Портмур се облегна в стола и се протегна.
— Постоянно ми казват, че трябва да се оттегля, да предам поста на някой друг. Прави са. Но не желая да оставям Службата в това състояние. Посветих целия си живот на работата тук и няма да поема риска да предам ведомството в ръцете на предател. Има такъв, Хенри, и ми е нужно да продължаваш да търсиш, докато го откриеш. Не можем да работим, ако ни нямат доверие.
— Ами ако не успея?
— Тогава ще трябва да отстраним всички заподозрени за всеки случай. Ще потърсим някой друг. Сещам се за някой, който ще свърши работа. Не е идеален, но не мога да рискувам.
Литън кимна. Това беше неприятна работа и той мразеше всеки един момент от нея. Но кой друг би могъл да се справи? Само той знаеше достатъчно много, а и само той беше извън подозрение, тъй като беше напуснал преди толкова много години.
— Много добре.
— Дръж ме в течение, ако обичаш. Аз ще бъда тук и ще чакам. Замини за Париж и си прекарай добре. Едва ли е нужно да ти напомням колко важно може да е това.
Литън много мисли за тази среща, докато се клатушкаше във влака в обратна посока, докато закусваше на другата сутрин и докато заключваше къщата и отново поемаше на път. Беше толкова умислен, че дори не забеляза мъжа, който стоеше на тротоара и го наблюдаваше как обръща велосипеда си и го бута по улицата.
* * *
Литън спря колебливо, щом зърна странния мъж, застанал по средата на пътя, втренчен в него. Изглеждаше уплашен до смърт.
— Мога ли да ви помогна? — попита той.
Никакъв отговор. Само леко налудничав поглед, който внезапно помръкна, щом очите се фокусираха в него.
— Не! — почти изкрещя той. — Разбира се, че не! Защо ви е да го правите?
— Добре тогава… бихте ли се отместили от пътя ми в такъв случай?
— О, съжалявам. Ужасно съжалявам — той отскочи встрани. Беше почервенял и нервен. След това отвори и затвори уста няколко пъти и накрая избърбори: — Вие ли сте Хенри Литън?
— Да — отвърна Литън. — Мога ли да ви помогна?
— Ха! — възкликна той, завъртя се на пети и побягна по пътя толкова бързо, колкото го държаха краката.
* * *
Литън пропъди случката от съзнанието си. Все пак Оксфорд беше пълен със странни типове, които не се отличаваха с особен усет към нормите за приличие. Човекът не беше по-странен, груб или побъркан от мнозина негови колеги, които се извъртаха засрамени, щом срещнат някого. Пърсимън например.
Във ферибота до Париж, тъй като беше сигурен, че ще го приспи, той чете последната му публикация. Какъв по-добър начин да отложи неприятните грижи? Всъщност, всичко би било по-добро, но беше обещал. Глава 12 от безкрайната тирада на Пърсимън величаеше добродетелите на Модерния научен мениджмънт. Или по-скоро от неговата научнофантастична творба, в която изглежда имаше твърде малко наука и никаква фантастика. Пърсимън, чийто ентусиазъм по отношение на плановата икономика го превръщаше в истинска напаст на масата за вечеря, а настойчивият кривоглед взор го правеше неприятна част от съботните разговори в кръчмата, пишеше толкова скучни истории, че всеки, който би се захванал да ги чете, щеше да поиска да се самоубие. Ако беше прав, че в бъдеще човечеството ще трябва да се съобразява със строго организиран научен ред, вероятно да се самоубиеш сега беше добра идея.
Пърсимън беше младолик мъж, слаб, неугледен и грубоват и вършеше всичко с притеснителна умереност. Никога не ядеше или пиеше твърде много. Никога не се смееше, а в редките случаи, в които се усмихваше, това сякаш му причиняваше болка. Тънките му устни едва се отваряха, за да процеди по някоя дума или да хапне нещо. През повечето време седеше мълчаливо, шареше с поглед между колегите си и дори и да заговореше, го правеше толкова тихо, че само мрачната прецизност на изговора правеше думите му разбираеми. Колегите му го търпяха, но никой не смяташе, че мястото му е там, а някои дори се чудеха защо изобщо го бяха избрали. И откога изобщо политиката бе тема за разговор? Новото поколение от сериозни хора изглежда имаше комплекс за малоценност за това, че никога не са били на война, по тази причина залитаха към радикалната политика и отказваха да приемат идеята, че родителите им са направили света по-добро място. А може би не; може би просто Литън се чувстваше стар и изчерпан.
Беше грешка да му позволят да се присъедини към съботната група. Преди беше група от хора със сходни идеи, които общуваха лесно, пиеха бирата и пушеха лулите си, удовлетворени от преживяването и настройката си. Пърсимън промени всичко. Той искаше да наложи правила, да въведе предварително създаден дневен ред, да се увери, че всеки ще получи еднакъв шанс да се изкаже. Искаше председател да води това, което преди беше обикновен разговор и да го превърне в събрание. Без съмнение скоро щеше да настоява за секретар и водене на протокол. Пърсимън беше започнал да пристига в събота с все по-голям куп страници, прясно излезли от пишещата машина. Литън нямаше представа защо; така или иначе човекът не търпеше критика. Той беше там, за да ги учи, не да научи нещо от реакцията им. Беше страхливо от тяхна страна — страхливо, престорено и любезно, — че не му казваха да си върви и да ги остави на мира.