От време на време неизменната любезност на Литън предизвикваше такова вътрешно напрежение у него, че не можеше да се въздържи и планираше отмъщение. Щом го обземеше дяволито настроение, бе неустоимо лесно да се заяде с Пърсимън.
— Как е научната фантастика? — питаше невинно той.
— Не я наричаме така. Наричаме я спекулативна фантастика.
Разпалваше се и потапяше Литън в море от жестоки критики, изнасяше му лекции за фантастиката в служба на образованието и проучването на човешкия потенциал. Припомняше му за сателитите, за пръв път фантазирани в разказ.
— Защо тогава пишеш роман?
— Това е начин за образоване на масите — отвръщаше Пърсимън. — Представяне на велика идея по достъпен начин, така че да могат да я разберат. Фантастиката не ме интересува. Но като дидактично средство има своите ползи.
— Не се ли боиш, че читателите ти могат да прозрат какво правиш и да предпочетат нещо, което не цели да им даде урок?
— Не. В крайна сметка ще се превърне в задължително четиво в училище.
— Не е ли факт, че винаги ще има бунтовници, бегълци от закона, поети и мечтатели?
— Възнамерявам да представя тези хора така, че контрастът между антисоциалната разрушителност и конструктивното поведение да е ясен. Нещата ще загрубеят. Опитомили сме външния свят чрез наука. Защо да не можем да опитомим и вътрешния?
— Ами красотата и лудостта? И тях ли ще елиминираш?
— Категорично. Лудостта ще бъде елиминирана от живота ни чрез лекарства.
— Предполагам, че Платон би се съгласил с теб. Винаги съм смятал, че неговият свят е твърде страховит. Остава ми само да се надявам, че ще се взривим, преди да достигнем до твоето ниво на съвършенство.
Пърсимън си позволи да се усмихне.
— Точно затова контролът над технологиите трябва да е в ръцете на онези, които разбират от тях.
— Значи не в тези на политиците?
— Те ще бъдат отстранени и заменени от меритокрация, избрана заради способностите си, посветена на постигане на най-доброто за обществото.
* * *
Той поспа малко на ферибота, унесен от прозаичната творба на Пърсимън. В известен смисъл беше ласкателна, макар и малко тревожна. Пърсимън беше изслушал внимателно изложението на Литън за създаването на Антеруолд и беше решил да направи същото. Но поради необичайната логика на въображението си беше взел най-лошото от комунизма и най-лошото от капитализма и ги беше смесил в едно чудовищно цяло. Литън усърдно беше търсил, беше се надявал да открие поне бегла следа от шеговитост, от хумор, но такава нямаше. Беше му жал за учениците на този човек.
Тези мисли го занимаваха, докато леглото в спалното купе беше приготвено, после той легна в ленените чаршафи и заспа. На сутринта взе метрото до центъра на града, билетът му беше продупчен от същата жена, която беше там и при предишното му идване в Париж. После се качи на античния дървен влак, изпълнен с миризми на чесън, пот и „Житан“24.
Предвид обстоятелствата беше странно, че не мислеше нито за причината, нито за обстановката наоколо. Париж беше мръсно място; сградите бяха изронени и почернели от липса на грижа, улиците бяха мърляви. Можеше да се види скелетът на някога изискана сграда, намек за прекрасна гледка, но като цяло беше тъжен и неглижиран, донякъде като Лондон, в който също се виждаха съсипани от мръсотията стени.
Срещата беше в мизерна стая в хотел „Дьо Паради“ в друга западнала част на града близо до площад Де Вож; предишното великолепие сега беше помръкнало и заменено от разруха. Литън приближи предпазливо, възвръщаше старите си навици колебливо и неохотно. Не му беше приятно да си припомня как да се промъква незабелязано, как да проверява пътя напред и след себе си. Не се гордееше с уменията си, както човек не се гордееше със способността си да ходи или да диша. Беше просто начин на живот и начин за оцеляване.